Последна саможертва

Докато оглеждах обстановката, не можех да не си помисля какъв ироничен кръговрат представлява животът. Върху просторните земи от двете страни на църквата се извисяваха две гигантски статуи на двама древни легендарни монарси на мороите: крал и кралица, под чието управление те бяха постигнали благоденствие и успехи. Въпреки че се намираха на значително разстояние от църквата, двете статуи се издигаха някак си заплашително, сякаш оглеждаха критично всичко наоколо. Близо до статуята на кралицата се намираше градината, която добре познавах. Бях принудена да работя в нея като наказание заради бягството ми в Лас Вегас. Истинската цел на онова пътуване - която никой не знаеше - беше да освободя Виктор Дашков от затвора. Виктор беше отдавнашен наш враг, но той имаше брат - Робърт, който владееше духа и знаеше как може да бъде спасен Дмитрий. Ако някой от пазителите бе разбрал, че аз съм освободила Виктор - а по-късно съм го изгубила, - наказанието ми щеше да бъде много по-тежко от подреждане на архиви и озеленяване. Поне бях свършила добра работа в градината, помислих си горчиво. Ако ме екзекутират, щях да оставя запомняща се следа в кралския двор.

Преди да се обърне и да влезе в църквата, погледът на Лиса се задържа доста дълго върху една от статуите. Сега цялата бе плувнала в пот и аз осъзнах, че не е само заради горещината. Беше неспокойна и притеснена. Но защо? Защо беше толкова нервна? Това бе просто церемония. Трябваше само да следва хода на нещата. При все това... ето пак. Нещо друго я тормозеше. Тя продължаваше да крие рояк мисли от мен, но няколко се изплъзнаха.

Прекалено близо, препалено близо. Движим се твърде бързо.

Бързо? Не и според мен. Лично аз никога не бих се справила с тази бавна, тържествена стъпка. Особено ми беше жал за носачите. Ако бях един от тях, щях да пратя благоприличието по дяволите и да хукна към крайната цел. Разбира се, това можеше да поразтърси мъртвеца. Ако организаторката на погребението беше разстроена заради роклята на Лиса, можех да си представя как щеше да реагира, ако Татяна изпадне от ковчега.

Катедралата вече се виждаше по-ясно, а под слънчевите лъчи куполите и блестяха в кехлибарени и оранжеви оттенъци. Лиса беше на няколко метра от входа, но застаналият на прага свещеник се виждаше съвсем отчетливо. Одеждите му бяха направо заслепяващи. Бяха ушити от тежък, блестящ брокат, дълги и надиплени. Главата му бе увенчана с кръгла шапка с кръст, също златен. Помислих си, че е проява на лош вкус да засенчва по блясък и великолепие дрехите на кралицата, но може би това трябваше да прави един висш свещеник при официални случаи. Сигурно така привличаше Божието внимание. Той вдигна ръце, за да посрещне процесията, и така разкри още от това пищно одеяние. Останалата част от тълпата, в това число и аз, не можахме да се сдържим и вперихме смаяни погледи в ослепителната гледка.

И така, можете да си представите изненадата ни, когато статуите избухнаха.

ГЛАВА 4

И когато казвам избухнаха, имам предвид, че те наистина избухнаха.

Пламъци и дим се разпростряха като венчелистчета на разцъфнало цвете, когато онези бедни монарси експлоди-раха, разпръсквайки каменни отломки. За миг останах шашна-та. Беше все едно да гледаш екшън филм: страхотна експлозия отекна във въздуха и яко разтърси земята. Сетне обучението и инстинктите ми на пазител си казаха думата. Критичен оглед и преценка на ситуацията. Веднага забелязах, че по-голяма-та част от материала на статуите се разхвърча към външните страни на градината. Малки каменни парчета и прах се посипаха върху погребалната процесия, но нито един голям каменен къс не удари Лиса или някой от застаналите наблизо. Ако се предположеше, че статуите не са се взривили спонтанно, който го бе направил, бе действал изключително прецизно.

Като оставим логистиката настрани, огромните пламъци, издигащи се към небето, си бяха доста страшни. Настана хаос, докато всички се опитваха да избягат. Само че в паниката си хукнаха в различни посоки, така че последваха сблъсъци и струпвания. Дори носачите оставиха скъпоценния си товар и се разбягаха. Амброуз беше последният, който го стори. Зяпаше ужасено Татяна с разширени очи, но поредният каменен отломък го пришпори да се присъедини към бягащата тълпа. Неколцина пазители се опитваха да въдворят ред, като насочваха присъстващите обратно към пътя на процесията, но без особен успех. Никой не беше на себе си, всички бяха твърде ужасени и паникьосани, за да разсъждават разумно.

Е, всички с изключение на Лиса.

За моя изненада, тя не беше изненадана.

Тя бе очаквала експлозията.