Последна саможертва

Приближих се до прозореца и облегнах челото си до студеното стъкло, опитвайки се да реша какво да правя. Прости на себе си. Можех ли? Под мен се простираха улиците и къщите на някакъв малък град, макар че съвсем бях изгубила представа къде се намираме. Долу, в ниското, пъплеха коли и хора, които просто си живееха живота. Поех дълбоко дъх. Явно бе, че за дълго нямаше да мога да се отърся от гледката на Виктор, проснат върху асфалта. Бях извършила нещо ужасно, въпреки че намеренията ми бяха добри. Всички бяха прави: тогава не бях на себе си. Но това променяше ли случилото се? Щеше ли да върне Виктор обратно? Не. Честно казано, не знаех дали ще успея да загърбя миналото, да залича спомена за това, което бях извършила. Как ще изтрия от главата си кървавите образи? Знаех само, че трябва да продължа да опитвам.

- Ако позволя на случилото се да ме спре - промърморих, - ако нищо не предприема... това ще е по-голямото зло. Ще сторя повече добро, ако оцелея. Като продължавам да се сражавам и защитавам другите.

- Какво каза? - попита Дмитрий.

- Казвам, че... си прощавам. Това няма да направи всичко идеално, но все е някакво начало. - Върхът на пръста ми се плъзна и описа тънка линия по повърхността на стъклото. -Кой знае? Може би онова избухване на паркинга е освободило част от мрака, който Соня е видяла в аурата ми. Колкото и скептично да бях настроена, все пак трябва да призная, че тя имаше право: бях достигнала пределната точка, при която се нуждаех само от една искра.

- Тя е била права и за още нещо - каза Дмитрий след дълга пауза. Бях с гръб към него, но някаква странна промяна в интонацията му ме накара да се обърна.

- И какво е то? - попитах.

- Това, че все още те обичам.

Само с това едно-единствено изречение всичко във Вселената се промени.

Времето сякаш спря. Целият свят се събра в очите му, в гласа му. Това не се случваше. Не беше реално. Нищо от това не беше реално. Беше като в сън, повлиян от магията на духа. Но успях да устоя на подтика да затворя очи и след няколко мига да проверя дали ще се събудя. Не. Нямаше значение колко невероятно изглеждаше всичко, не беше сън. Беше реалност. Беше животът, такъв, какъвто е.

- И от... откога така? - успях да промълвя най-после.

- От... винаги. - Тонът му подсказваше, че отговорът е бил очевиден. - Отричах го, когато се възстанових. В сърцето ми нямаше място за нищо друго, освен за вината. Особено виновен се чувствах към теб - заради това, което извърших - и те отблъснах от себе си. Иззидах стена, за да те пазя, за да си в безопасност. За кратко се получи, докато сърцето ми не започна да се отключва за чувствата. И всичко се завърна. Всичко, което изпитвах към теб. Никога не ме е напускало, само е било скрито от мен, докато стана готов. И отново... онази алея се оказа повратният момент. Гледах те... видях добротата ти, надеждата ти, вярата ти. Всичко това те прави красива. Толкова, толкова си красива.

- Значи не е било заради косата ми - продумах, неспособна да повярвам как можех да се шегувам в такъв момент.

- Не - рече той нежно. - И косата ти е красива. Всичко в теб. Беше поразителна още когато те видях за пръв път. И някак си, необяснимо, след това ставаше още по-поразител-но красива. Винаги си била с чиста, неподправена енергия, а сега можеш и да я контролираш. Ти си най-изумителната жена, която съм срещал. Радвам се, че точно ти беше любовта на живота ми. И съжалявам, че те изгубих. - Замисли се. - Бих дал всичко - всичко - на този свят, за да върна времето назад и да променя миналото. Да се втурна в прегръдките ти веднага след като Лиса ме върна към живота. Да живея с теб. Вече е твърде късно, разбира се, но аз го приех.

- Защо... защо да е късно?

Очите на Дмитрий се натъжиха.

- Заради Ейдриън. Защото ти продължи напред. Не, изслушай ме. - Махна с ръка, за да спре протестите ми. - Имаше право да го направиш, след начина, по който се държах с теб. И повече от всичко на света искам ти отново да си щастлива, след като изчистим името ти и Джил бъде призната. Ти каза, че Ейдриън те прави щастлива. Каза, че го обичаш.

- Но... ти току-що каза, че ме обичаш. Че искаш да бъдеш с мен. - Думите ми изглеждаха така недодялани, недостойни за неговото красноречие.

- И също така казах, че няма да отнема момичето на друг мъж. Нали искаше да говорим за чест и почтеност? Ето ти пример за почтеност в най-чист вид.