Последна саможертва

Отне ми секунда, за да осъзная, че под „останалите от вас“ тя имаше предвид Полет, Джошуа, Моли и Фил. Погледнах нагоре и видях, че наистина имаше нещо, което приличаше на таванско помещение и обхващаше половината от ширината на къщата. Не ми изглеждаше достатъчно голямо, за да побере четирима души.

- Не искаме да ви притесняваме - изрече Дмитрий в тон с мислите ми. През по-голямата част от горското ни приключение той бе останал мълчалив, запазвайки енергията си за действия, а не за говорене. - И тук ще ни бъде добре.

- Не се тревожи за това - успокои го Джошуа и отново ми се усмихна мило. - Ние нямаме нищо против. Анджелина също няма да има.

- Кой? - попитах аз.

- Сестра ми.

Потиснах недоволната си гримаса. Петима ще се тъпчат в някакво тясно подобие на таван, за да имаме ние самостоятелна стая.

- Благодаря ви - обади се Сидни. - Оценяваме гостоприемството ви. И наистина няма да останем дълго. - Като оставим настрана неприязънта им към света на вампирите, когато пожелаят, алхимиците могат да бъдат любезни и очарователни.

- Жалко - натъжи се Джошуа.

- Престани да флиртуваш, Джош - сгълча го Сара. - Искате ли да хапнете нещо, преди да си легнете? Мога да претопля малко яхния. Ние хапнахме по-рано от нея с хляба, който Полет опече.

При думата яхния всичките ми опосумски страхове се завърнаха с пълна сила.

- Няма нужда - побързах да уверя любезната ни домакиня. - На мен ще ми стигне и малко хляб.

- На мен също - присъедини се Дмитрий. Зачудих се дали се опитва да им спести грижите, или споделя страховете ми. Вероятно не беше последното. Дмитрий беше от този тип, който можеш да захвърлиш в някой пущинак, и той пак щеше да оцелее.

Полет очевидно беше опекла доста хляб и те ни оставиха да си организираме пикник в малката ни стая с цял самун и купа масло, което навярно Сара сама бе избила. Стаята беше с размерите на моята в общежитието в „Свети Владимир“, с два матрака на пода. Бяха прилежно застлани с юргани, които при тези температури навярно не бяха използвани от месеци. До-като дъвчех парче хляб, който се оказа изненадващо вкусен, прокарах ръка по юрганите.

- Шарките ми напомнят на някои десени, които видях в Русия - отбелязах.

Дмитрий ги разгледа по-внимателно.

- Подобни са. Но не са съвсем същите.

- Това е еволюция на културата - обади се Сидни. Беше уморена, но не чак толкова, че да се откаже от навика си да образова. - Традиционните руски десени са били пренесени тук и накрая са се смесили с типичните американски мотиви.

Леле.

- Хм, добре е да го зная. - Семейството ни бе оставило сами, докато се приготвяше за лягане, и аз хвърлих предпазлив поглед към открехнатата врата на стаята. С целия шум и оживление там едва ли щяха да ни чуят, но за всеки случай снижих глас. - Готова ли си да ни обясниш кои, по дяволите, са тези хора?

Тя сви рамене.

- Съхранителите.

- Да, това вече го разбрах. А ние сме Опетнените. Звучи ми като по-хубава дума за стригой.

- Не. - Сидни се облегна на дървената стена. - Стригоите са Изгубените. Вие сте Опетнените, защото сте се присъединили към модерния свят и сте усвоили неговите обичаи, смесвайки ги с вашите вековни традиции.

- Хей! - възмутих се аз. - Не ние сме тези с гащеризоните и банджото.

- Роуз - рече Дмитрий предупредително и погледна многозначително към вратата. - Внимавай. А и освен това видяхме само един от тях с гащеризон.

- Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре - поде Сидни, - мисля, че вашият начин на живот е по-добият. Да видя как човешки същества се смесват с всички тези... - Приятното и любезно изражение за пред Съхранителите беше изчезнало. Безцеремонният и нрав взе връх. - Отвратително е. Не искам да ви обидя.

- Не съм се обидила. - Потръпнах. - Повярвай ми, и аз се чувствам по същия начин. Не мога да повярвам... не мога да повярвам, че живеят така.

Тя кимна, очевидно благодарна, че споделях възгледите и.

- Много повече ми допада това, че вие не се смесвате с хората. Само че...

- Само че какво? - подканих я.

Тя доби смутено изражение.

- Въпреки че мороите, сред които живеете, не се женят за представители на човешката раса, вие все пак общувате с тях и живеете в градовете им. А тези тук не го правят.

- Което алхимиците предпочитат - досети се Дмитрий. -Вие не одобрявате обичаите на тази група, но ви харесва, че са изолирани от човешкото общество.

Сидни кимна.

- Колкото повече вампири живеят изолирани в горите, толкова по-добре - дори и начинът им на живот да е шантав. Тези създания общуват само помежду си и държат останалите настрани.

- Посредством враждебното си отношение? - попитах. Бяхме посрещнати от войнствена група и тя го очакваше. Всички бяха готови за битка: мороите, дампирите и хората.

- Надявам се да не е прекалено враждебно - отвърна тя уклончиво.

- Но теб те пуснаха - рече Дмитрий. - Те познават алхимиците. Защо Сара те попита дали им носиш нещо?