Последният ден на Сътворението

Събуди се чак вечерта. Макар слънцето да бе залязло, той беше плувнал в пот и се чувствуваше докрай изтощен. Допълзя на четири крака до Гудлък, сигурен, че е умрял, а Гудлък беше жив. Спеше дълбоко. Дишането му беше повърхностно, но равномерно.

Над африканския бряг висеше тъмен напластен облак, изправен косо, облегнат върху планинските склонове, с обагрени в бледожълто краища.

Стив си пое дълбоко дъх и обърса челото си, загледан в нахлуващата нощ.

Това скърпено нещо тук, запита се той със свито сърце, то ли трябва да представлява моят живот? Винаги бе си мислил, че досегашното е нещо като генерална репетиция, че едва след нея завесата вече ще се вдигне за истинското действие, когато всичките роли ще са разпределени по най-добрия начин и всеки ще участвува суверенно със своя дял. Защото нима е редно да принуждаваш някого да се препъва напълно неподготвен по сцената, да играе, незнаейки нищо, в непознатата му пиеса, чието действие обаче е отдавна предопределено.

Но сега с парализираща сигурност му стана ясно, че именно това е било неговият живот, че няма да се вдигне нова завеса, а точно обратното — скоро ще падне и последната завеса над неговата драма. Осъзна, че именно това тук и онова, което с мъка задържаше в спомените си, е неговият живот, и той се изплъзваше между пръстите му, и нито секунда от него не можеше да се върне. А отклоняването, на релсите, което бе предприел с лека ръка, в лекомислената вяра, че предизвиканите по този начин решения ще могат все пак да се поправят, се оказа невъзвратимо. И това прозрение се стовари върху него като планина, като тази планина от време, която натрупаха върху гърдите му, само защото оная сутрин — още неизтрезнял от уискито и лекомислен като толкова други — той не бе върнал пластмасовата си делегатска карта, когато ги поканиха да участвуват в тази авантюра.

Имаше чувството, че седи в прекалено тесен скафандър, чиито системи не функционират добре, зад командното табло на някоя „совалка“, а под него мъртвата Земя, изгорял шлак като него самият, се носеше безжизнена към бъдещето. Радиото мълчи и се чува само електромагнитното пеене на звездите, ехото на Сътворението, връщане от края на Вселената като шумът на прибоя от някой далечен бряг, и своето собствено хъркащо дишане чува в мундщука на кислородната маска, докато кръжи безшумно над бездната, а дълбоко под него е дъхът на атмосферата, видим като леко помътняване на ръба, където светлината се разбива на дифузен фотонен хаос.

После на хоризонта изплуваха първите отблясъци на изгряващото слънце и бързо потъваха обратно! А той трескаво преглеждаше контролните уреди, но те бяха изгаснали. Всичките показваха нула.

Мирис на гнило бе напоил въздуха. Черен дъх издуваше дробовете му и Стив усещаше, че Земята не е в състояние да го държи повече в смъртта, и към полунощ той се понесе неудържимо към звездите.

— Какво ти е, Гудлък? — изпъшка той и се втренчи уплашен в стърчащата пред него висока, тъмна фигура, която затуляше звездите. Вдъхна гнойната смрад на неговите рани, на пропитата от мъртвешка пот козина.

Завързаните на задната палуба животни станаха неспокойни, изправиха се. Дейви притича с почукващи по дъските нокти, подуши го предпазливо и го побутна с муцуна, така че той окончателно се събуди. Луната пробиваше облаците.

Стив изгледа мачтата, която бе му се привидяла като призрачно изправена фигура. Далеч на изток проблясваха кървавочервени мълнии, но буря не се разрази.

На сутринта свидетелствуваха само още няколко тънки, опушени облака за сражението между въздушните пластове, но изгряващият ден бързо ги стопи.

Гудлък беше жив. Стив го изми и му даде да пие, утоли глада и жаждата му.

Плуваха право на изток. Просмукано от слънце, небето блестеше сияйно и радостно, по вълните отблясъците трепкаха като сребърни стрели. Така се носеха, ден след ден, в някаква безкрайна мараня, над която почти незабелязано се спускаше звездната нощ като прозрачен облачен купол.

Птичи ята следваха своя курс. Летяха много високо, Стив не можеше да разбере какви птици са, но викна:

— Ще вървим подире им на юг, Гудлък.

Нощем той долавяше крясъците им между звездите. Брегът се плъзгаше край тях. Есенно нашарена гора. Сред вечнозелените гинко, лумнали в злато коркови дъбове или пожарите на явора, между бледозелените канелени дървета — черните пламъци на кипарисите, повехнал жълт шубрак, заслонен от тъмни кедри и от пинии.

В устието на Суман Стив отправи барката към брега. На изток, забулена в мараня, лежеше някогашната десантна зона, отвъд нея, още по-далеч — Ла Галит. Там някога беше се започнало, бе се пръснало сърцето на кита, за да ги бележи с кръвта си, а галактиките на реалността бяха се разбягали.

Той пренесе Гудлък на сушата, после остатъка от своите запаси и малкото си имущество. Построи лагер.

Пусна изгладнелите камили на паша, нахрани Гудлък и легна да си почине. Заспа дълбоко, но се събуди от пронизително свистене във въздуха. Дейви ръмжеше, Гудлък мяташе неспокойно глава.