Последният валс на Матилда

— Завържи Рипър към седалката, Даян — каза мрачно тя. — Брет е в беда и сега не мога да мисля за нищо друго.

— Значи накрая реши, че го искаш? — Даян се опита да надвика рева на двигателя. — Крайно време беше. — Тя свали дългия шал от косата си и върза с него Рипър за металната пречка под седалката.

— Ами децата, Джен? Не мислиш ли, че трябва да се посъветваш със специалист, преди да се обвържеш с него? — извика Даян, докато се държеше за дръжката на вратата.

Джени стисна силно кормилото. Същата ужасна мисъл й бе минала вече през ума, но тя я бе пропъдила.

— Аз имах Бен, не помниш ли? Той беше идеалното бебе. Защо да нямам и други здрави деца?

— Правилно — съгласи се Хелън. — Ако е имало някаква вероятност да се случи нещо лошо, то щеше да стане още с първото ти дете. Шансовете това да стане са нищожни, тъй като кръвосмесителната връзка е била прекъсната между Марвин и Матилда.

— От къде знаеш толкова много? — попита Даян.

— Изкарах курс по генетика — извика Хелън.

Джени натисна докрай газта. Надяваше се, че няма да пристигне прекалено късно.

Най-накрая зави с камионетката край потока и почти изпадна през вратата от бързане да намери Брет.

— Аз оставам тук — каза Даян и се премести зад кормилото. — Ще стоя тук в случай, че се наложи да бягаме.

— Отивам да потърся Джеймс. Късмет, Джени. — Хелън се опита да надвика шума от огъня и виковете на мъжете, които се бореха с него.

Джени не чу нищо от това. Вниманието й бе привлечено от един мъж, който се мъчеше да внесе в самото сърце на разрастващия се огън въже и да го закрепи за един от резервоарите. Въпреки мократа риза на главата му, тя би го познала навсякъде.

Какво, по дяволите, правеше той?

Тя сложи пръсти на устните си, ужасена, когато той изчезна сред пламъците и дима, преди да падне резервоара. Започна да се моли. Шепнеше молитви, които мислеше, че е забравила, за които се бе клела, че никога няма да произнесе отново. Молеше се на Господ, че ще се обърне отново към него, само да запази живота на Брет.

Знаеше, че ако сега го загуби, щеше да повярва наистина, че Чаринга е прокълната и никога нямаше да я превърне в свой дом.

Много ръце помогнаха на Брет. Мокри кърпи загасиха димящите искри в косите и дрехите му. Имаше чувството, че дробовете му ще се пръснат, а кожата му ще се запали, но знаеше, че трябва да напрегне и последните си сили, за да събори последния резервоар.

Погледът му се мержелееше от умора. Напълни дробовете си със замърсения от пушек въздух и започна да тича. Влезе сред огнените спирали и кълба дим и закрепи въжето за най-широката част на резервоара.

Нещо студено капна на рамото му. Той погледна нагоре, като се чудеше дали резервоарът не се е наклонил на стойката. Отстъпи назад и още няколко капки охладиха пламналото му лице.

Въжето се изплъзна от пръстите му и той започна да се смее, както отстъпваше назад. Валеше. Сладък, благословен дъжд, който идваше тъкмо навреме.

Той се присъедини към другите. Мъжете застанаха под дъжда, пиеха капките, простираха ръце към студената, чудесна вода, която охлаждаше телата им и отмиваше потта и мръсотията.

Пламъците угаснаха под поройния дъжд и само за няколко минути огънят пропълзя в земята като някакво гигантско, ранено чудовище и изчезна.

Брет затвори очи и извика.

Изведнъж попадна във вихър от прегръдки и дъжд от целувки. Той отвори очи и погледна надолу към красивото, опушено от дима лице, което мислеше, че никога повече няма да види. Притисна я към себе си, като за нищо на света не искаше да я пусне да си отиде.

— О, Джен — прошепна той. — Джен, Джен, Джен.

— Мислех, че ще умреш! Брет, обичам те. Винаги съм те обичала. Не ме напускай! Не напускай Чаринга!

Той повдигна брадичката й нагоре и се усмихна, сълзите му се смесиха с дъжда, който се стичаше по лицето му.

— Мислех, че ще се омъжваш за Чарли? — искаше да се увери, че не сънува.

— Чарли? — Джени отметна назад глава и се разсмя. — Обичам теб, глупак такъв. Не стария плейбой Чарли.

Поройният дъжд се изливаше върху главите им, докато Брет я прегърна още по-силно и я придърпа към себе си. После я целуна.

— Обичам те, Джен. Обичам те толкова много! — шепнеше той срещу устните й.

Звукът от ръкоплясканията и одобрителните възгласи ги накараха да охлабят прегръдката си и двамата пристъпиха напред като сомнамбули сред кръга от изцапани със сажди лица. Те се усмихнаха срамежливо, хванати за ръце, и когато ръкоплясканията и пожеланията утихнаха, Джени поведе Брет към задната страна на димящата къща.

Гробището беше наводнено, гробовете бяха почти затрупани от останките на къщата. Дървената ограда вече не беше бяла, кръстовете бяха изпочупени и засипани с кал.

Брет я гледаше с недоумение как си проправя път през димящите отломки. Тя се спря пред най-големия надгробен паметник и даде знак на Брет. Той застана до нея.