Последният валс на Матилда

— И по-рано съм се справяла предимно сама, дори и когато баща ми беше жив, отче — натърти тя. — Правя това, което винаги съм правила. Гейб и семейството му са във фермата и ми помагат.

Свещеникът се усмихна.

— А, Гейбриъл. Едно от ленивите божи чада — въздъхна той. — Мисля, че не може да се разчита много на него. Склонен е да се запилява на обиколка, както казват те.

— Имат право, отче. Всеки има нужда от почивка от време на време. — Матилда стана. — Време е да вървя. Трябва да натоваря продуктите и да се връщам в Чаринга.

— Не искаш ли да се изповядаш, дете? Отдавна не си го правила.

Матилда поклати енергично глава. Господ знаеше греховете й — нямаше смисъл да ги изповядва и пред отец Райън.

— Нямам време, отче. Ще го направя следващия път, когато дойда в града.

Усмивката му беше тъжна.

— Винаги казваш така. — Той погледна тежкото палто, което я покриваше от главата до петите. — Сигурна ли си, че всичко е наред с теб, Матилда?

— Малко съм изморена, това е всичко. Трябва да вървя.

Тя излезе от църквата и се забърза към магазина. Колкото по-скоро напуснеше това място, толкова по-добре. Тук имаше твърде много любопитни очи и добронамерено съчувствие.

Фред Партридж товареше последните пакети с продукти в каруцата. Двете му момченца надничаха иззад полите на майка си, която стоеше облегната на входната врата и наблюдаваше приближаването на Матилда.

Матилда провери продуктите по списъка си. Изглеждаше, че всичко необходимо е натоварено.

— Сложил съм няколко неща, които мисля, че ще, ти потрябват — каза Фред. — Пирони, канап и един пакет с храна за пилета. Жената реши, че този топ плат ще ти свърши работа. Предполагам, че пушките на Марвин покриват всичко това. — Прежълтелите му страни се покриха с червенина, а очите му гледаха някъде зад рамото й.

Матилда погледна светлосиния раиран памучен плат и си помисли за нещата, които можеше да ушие от него.

— Благодаря.

Покатери се на каруцата, взе юздите и се сбогува с усмивка. Нямаше смисъл да настройва тези хора срещу себе си, като отблъсква благородния им жест. Те се държаха мило с нея и трябваше да им е благодарна за това. Чудеше се, обаче, дали ще са толкова мили и следващия път, ако не изкараше достатъчно пари от вълната и продуктите й свършеха. Сега, когато пушките бяха разменени, а кравите и прасетата подготвени да бъдат продадени на пазара, нямаше друго за размяна.

Тя свирна и Блу излезе, въртейки опашка, от магазина, където вероятно гонеше плъхове. Плесна с юздите Лейди по гърба и каруцата потегли надолу по прашния път към изхода на града. Матилда не се обръщаше назад, но знаеше, че мъжете бяха наизлезли от кръчмата, за да я видят, а пердетата на всяка къща, покрай която минаваше, помръдваха незабележимо. Тя държеше главата си високо вдигната. Можеха да приказват, каквото си искат. От сега нататък щеше да постъпва според собствените си разбирания и нямаше да дължи на никого дори едно пени.

Джени лежеше на леглото и се взираше в тавана. Пред очите и бе Матилда — на онази каруца, теглена от старата кобила — и потичващия край тях Блу. Опита се да си представи изнурителния труд и самотата през онези няколко месеца, когато Матилда е поправяла покриви и стени, и фактически е построила наново стригачницата. Какво ли й е минавало през ума, докато е обикаляла огромната ферма и не е срещала нито едно живо човешко същество?

Джени съпреживяваше самотата и изолацията на Матилда. Знаеше какво е да си сам на света. Разбираше копнежа й да има до себе си приятел, с когото да поговори. Годините в сиропиталището я бяха научили да не споделя чувствата си, да крие най-съкровените си мисли под маската на привидно спокойствие, защото ако покажеше и най-лекото смущение или страх, това щеше да я направи уязвима — слабост, която сестра Майкъл възприемаше като покана за наказание.

Мислите й се насочиха към Даджара и сиропиталището. В главата й зазвучаха детски гласчета. Сети се за сестрите и потръпна при този спомен. Повечето от тях ръководеха възпитаниците си с остър език и твърда ръка, но единствено гласът на сестра Майкъл я връщаше към ужаса, който бе изпитала в онези ранни детски години.

— Ти се дете на дявола, Дженифър, и той трябва да бъде прогонен от теб.

Джени примигна, сякаш отново усети върху гърба си плясването на малкия камшик, който сестра Майкъл носеше винаги със себе си. Дори и сега, след толкова години, тя не можеше да влезе в католически храм, без да изпита страх; да чуе шумоленето на расата на монахините или тракането на зърната на броениците, без да я полазят студени тръпки по гърба. Тези звуци предизвикваха у нея желание да избяга и да се скрие.

Джени скочи от леглото и се наведе над перваза на прозореца. Имаше нужда от въздух и слънчева светлина, за да пропъди мрачните спомени. Никога нямаше да може да забрави жестокостта на онези години, но имаше един светъл лъч и това беше Даян.

Изоставеното разплакано четиригодишно момиченце беше намерено на стъпалата на сиропиталището една вечер след вечерната служба. На рокличката му беше закачена нечетлива бележка.