Позорът на Один

Ето, по плочника изтрополиха конете на Радовата дружина. Прокънтяха подкованите им по български копита по спуснатия над крепостния ров мост.

И препуснаха надолу.

5

Поели пряко на прибоя, та да не ги преобърне, дракарите наближиха пясъчната ивица. И нали не газеха дълбоко, достигнаха току-речи самия бряг. Викингите наскачаха в плитчината, догонвани и плискани от вълните. А най-отпред, пръв, както се полага на вожда, — Ерик Белязания. Не би допуснал друг да го превари кога дебне заплаха: засада или друга граничарска клопка.

Дъждът преставаше. От изтеглящите се към изток бухнали облаци, раздърпани и проскубани от ветровете, ръсеха последните редки капки.

Според наредбата десетина млади чевръсти воини се изкатериха по изровения бряг, пръснаха се във ветрило — да разузнаят, да се уверят дали не се таи някаква опасност в привидно мирната околност.

И пак според наредбата, според силите на врага, щяха или да приемат боя, или да се оттеглят в ред към морето, ако срещнат твърда съпротива.

Викингите бяха храбреци — че кой би оспорил това — ала не и самоубийци. Те нападаха за грабеж. Това им бе препитанието. Съвсем не им се мреше без време. Зависеше от плячката — голямата плячка заслужава и големия риск.

На двестатина разкрача в полето единият съгледвач видя скупченото стадо овци и мършавия кон, отново почнали да пасат подгизналата във влага трева.

А в хралупата на самотна полуизсъхнала върба откри и двете момчета, опрели гърбове да се топлят. Заспали вътре, на сушина.

Треперещи от страх, разплакани, той ги отведе при конунга. Не само да не избягат, та да издадат кой е дошъл. Повече за друго. Пред всяко нападение викингите се съветват с боговете, да проумеят волята им, да им изпросят благоволение.

Нямаше птици, те още не се бяха престрашили да излязат от сушинките, що си бяха намерили, а буревестниците бяха последвали бурята към изток. Нямаше и свещените коне, по чието цвилене да направят предсказанията си. Ей заради туй Ерик Белязания си носеше обредната торбичка с гадателните пръчки. Предавани от баща на син, те разкриваха не по-зле от другите знамения тайния замисъл на безсмъртните.

Изправиха пред него по-малкия, Нено. А той го гледаше с разширени от ужас и в същото време по детски доверчиви сини очи. И Ерик, огромен, брадат, широкоплещест — все едно злият великан от бабините приказки — му подаде снопчето с магическите пръчки.

— Извади една!

Детето се досети какво искат от него само по заплашителния жест.

— Вади де! — натърти великанът нетърпеливо.

С разтреперани пръсти овчарчето изтегли клечката, която му попадна. Подаде му я.

Конунгът мерна издълбания върху й знак, древната руна.

— Победа! — възкликна той зарадван. — Победа ни вещае Один!

Ако Нено бе извадил друга руна, за поражение, тозчас щеше да го посече. Да омилостиви висшите сили. Но и така момчетата съвсем не се бяха отървали. Първите пленници биват пренасяни в жертва, щом свърши набегът. Тогава пък от благодарност към боговете, които са къде-къде по-кръвожадни от хората. Ненаситни за кръв. За по-добро начинание им стигат няколко животни — девет или деветдесет и девет — вълшебното число. И то непременно мъжки. Ала за особено важни дела изискват човешка кръв. Настървени за човешка кръв.

Пък и друго. Нямаха нужда от невръстни роби. Кой купувач ще вземе да хрантути и да отглежда сополанче, що не става за никаква работа? Само да заема място на кораба.

Момче, още дете, ала съобразителен излезе Баян. И додето варягите се взираха зарадвани в предсказателната пръчка, забравили го за миг, той се измъкна неусетно от тях, после хукна да се спасява. И без да заобикаля, без да дири пътека, пъргав като гущер, се изкатери направо по стръмния бряг.

Чак тогава враговете го видяха и се втурнаха подире му. Но по-тежки от него, тромави, при това отрупани с оръжия, не успяха да го последват по неговия път, а се спуснаха да го догонят по тесните пътечки, които се изкачваха косо на платото горе.

И там — чудо!

Беглецът беше изчезнал!

Претърсиха цялата околност — и хралупата, където ги бяха намерили, и всяка трънка, всяка драка.

Нищо! Сякаш потънал в земята или отлетял на небето!

Слисан не по-малко от тях, Ерик най-сетне им подвикна да се връщат. Нямаха време за губене. Трябваше да си гледат работата.

Ала в душите им, та и в неговата, остана някакъв смут, предчувствие за беда. Не беше случайно това изчезване. Зли сили се бяха намесили, тукашни зли сили. От сега опитваха да му попречат.

Само че не го познаваха. Никой никога не е могъл да го върне, кога е решил нещо!

Конунгът се обърна към бойците си.

— Тегли! — заповяда той.

Кораби не се оставят така, в плитчината, подмятани от прибоя. Додето траеше походът във вътрешността, те щяха да стоят на брега, на сигурно срещу случайна нова, по-яростна буря.

Тия, що им бе сега редът, навлязоха в рядката дъбрава. Заехтяха брадвите. И не след дълго дърварите довлякоха окастрените трупи. Нагласиха ги под киловете. Сега бойците само трябваше да напънат мишци, та да изтикат дракарите си на сухо.

Оставаше още един обред.

— Махай дракона! — нареди Ерик.