Предани

Напомня ми на някои части от нашия град, но не съвсем. При нас разрушенията са били

причинени от хора, а това тук – от нещо много по-голямо, много по-силно от човека.

– А сега ще видите и Чикаго – казва Зоуи. – Ще забележите, че една голяма част от

езерото е пресушена, за да бъде построена стената, но се опитахме да запазим

максимално много от него.

Виждам сградите на града, които приличат на миниатюрни играчки, виждам стената,

която разсича морето от бетон, а зад нея – кафявата необятност на тресавището. И

малко след него... синьо.

Веднъж, когато се спусках по стоманеното въже от небостъргача Ханкок, гледах

тресавището и си представих, че е пълно с вода, синьозелена, блеснала под слънчевите

лъчи. Сега, когато мога да видя зад границите на града, разбирам, че тя е каквато си я

представих тогава. Езерото в далечината грее окъпано в слънце, сякаш диша чрез

вълните си.

Никой не говори, чува се само ритмичният рев на мотора.

– Господи! – възкликва Юрая.

– Тихо! – смъмря го Кристина.

– Колко голям е Чикаго в сравнение с останалия свят? – пита Питър. Всяка дума

излиза боязливо, сякаш за да не го задави. – Искам да кажа... колко е голям градът в

сравнение с останалата част от Земята? Какъв процент заема?

– Чикаго заема около триста шейсет и пет квадратни километра – казва Зоуи. – Земята

има площ около 500 милиона квадратни километра. Процентът е толкова малък, че няма

смисъл дори да се изчислява.

Съобщава ни фактите толкова спокойно, като че ли не означават нищо за нея. И

вероятно е точно така. Но за мен, за нас... Удрят ме като ритник право в стомаха. Сякаш

нещо вътре в мен ме смазва. Колко много земя. Какво ли има там? Как ли живеят хората

по другите места?

Поглеждам през прозореца и започвам да дишам бавно и дълбоко. Тялото ми е

прекалено сковано, за да има сили да помръдне. И докато гледам през прозореца, си

мисля само едно – това е много сериозно доказателство за онзи Бог, в когото вярваха

родителите ми. Светът е прекалено голям, за да можем да го контролираме. Само се

мислим за значими и силни. Каква заблуда.

Толкова сме малки, че не си заслужава дори да се изчислява.

Колкото и да е странно, тази мисъл ме кара да се почувствам почти... свободна.

Вечерта всички отиват да хапнат, а аз оставам в стаята и включвам екрана, който

Дейвид ми даде. Ръцете ми треперят, докато отварям първия файл, кръстен „дневник“.

Започва така:

Äåéâèä âñå ìå êàðà äà îïèøà âñè÷êî, êîåòî ïðåæèâÿõ. Ïðåäïîëàãàì, ÷å î÷àêâà äà å íåùî óæàñíî.

Ìèñëÿ, ÷å íàèñòèíà å òàêà, íî íåùàòà áÿõà ìíîãî ëîøè íå ñàìî çà ìåí, à çà âñè÷êè, òúé ÷å òîâà íå ìå

ïðàâè ïî-ñïåöèàëíà.

Èçðàñíàõ â ìàëêà êúùà â Ìèëóîêè, Óèñêîíñèí. Íå çíàåõ êàêâî èìà îòâúä ñòåíàòà íà ãðàäà. Âñè÷êè

íàðè÷àõà òåçè ìåñòà „ïîêðàéíèíèòå“. Çíàåõ ñàìî, ÷å íå áèâà äà õîäÿ òàì. Ìàéêà ìè ðàáîòåøå â

ïðàâîñúäíàòà ñèñòåìà, èçðàáîòâàõà çàêîíè è ïðàâèëíèöè. Áåøå èçáóõëèâà è âèíàãè íåäîâîëíà, êàêâîòî

è äà ïðàâåõ, âñå íå é ñòèãàøå. Áàùà ìè áåøå ó÷èòåë. Áåøå ìåêóøàâ, ïîääúðæàøå âñÿêî íåéíî ðåøåíèå, è

êàòî öÿëî áåøå íàïúëíî áåçïîëåçåí. Åäèí äåí ñå ñêàðàõà â õîëà, íåùàòà èçëÿçîõà èçâúí êîíòðîë è òÿ ãî

çàñòðåëÿ. Ñúùàòà íîù, äîêàòî êîïàåøå ãðîáà ìó â çàäíèÿ äâîð, àç ñè ñúáðàõ áàãàæà è ñè òðúãíàõ. Íèêîãà

ïîâå÷å íå ÿ âèäÿõ.

Òðàãåäèèòå áÿõà åæåäíåâèå â ðîäíèÿ ìè ãðàä. Ðîäèòåëèòå íà ïîâå÷åòî ìè ïðèÿòåëè ñå íàïèâàõà äî

ñìúðò, êðåùÿõà ñè åäèí íà äðóã, íå ñå îáè÷àõà îò ìíîãî, ìíîãî âðåìå è òîâà ñè áåøå â ðåäà íà íåùàòà.

Çàòîâà ñúì ñèãóðíà, ÷å èç÷åçâàíåòî ìè ïðîñòî å áèëî âïèñàíî â áåçêðàéíèÿ ñïèñúê íà ëîøèòå íåùà,