Предателството „Тристан“

Вратата на спалнята бе затворена. Това бе друг признак за чуждо присъствие. Той винаги я оставяше отворена. Живееше сам и когато не бе вкъщи, нямаше причини да затваря вратата на спалнята. Малките неща, дребните, незабележими навици. Те съставяха маскировъчната мрежа на нормалността, мозайката на всекидневието. Сега тази мозайка бе нарушена.

Отиде до вратата на спалнята, спря на място и се ослушва около минута. Мъчеше се да долови стъпките на чужд човек, който не знае къде паркетът скърца. Нищо: нито звук.

Заемайки позиция за стрелба пред прага, той завъртя лекичко топката на бравата и открехна вратата, после я отвори широко. Сърцето му биеше лудо. Надникна в дневната, очаквайки да зърне трепване на светлина или движение на сенки.

После обходи с поглед стаята, спирайки на местата, където някой можеше да се скрие, уверявайки се, че няма никой. Протегна ръка и измъкна пистолета от кобура.

С рязко движение пристъпи в стаята, насочи пистолета и извика: — Стой!

Оглеждайки се, освободи предпазителя, постави пръста си на спусъка и се приготви да стреля. Стаята беше празна.

Нямаше никой. Беше напълно сигурен. Не усещаше присъствието на чужд човек. Все още с оръжието в ръка, той се заобръща на всички страни, напредвайки покрай стената към вратата на малката библиотека.

Вратата беше отворена, както я бе оставил. Библиотеката, която всъщност бе още една, по-малка дневна, мебелирана с бюро, стол и рафтове с книги, беше празна. Виждаше всяка педя от стаята. Нямаше нито едно скришно място.

И все пак не биваше да бърза. Изтича до кухнята, бутна рязко двукрилата врата и влезе с насочен пистолет. В кухнята също нямаше никой.

Провери местата, където някой можеше да се скрие — трапезарията, пералното помещение, огромния дрешник, килера. Убеди се, че апартаментът е празен.

Отпусна се малко. Почувства се донякъде като глупак, но не можеше да рискува.

Върна се в дневната, където забеляза някои промени. Обикновено етикетът на бутилката с коняк на бара гледаше навън, сега бе навътре. Бутилката беше местена.

Отвори кутията за цигари от абаносово дърво и видя, че цигарите, разположени на два реда, също бяха разместени. Преди да излезе, липсваше третата цигара от края, сега бе празно мястото на петата. Някой бе вадил цигарите, за да провери дали под тях няма нещо скрито. Но какво? Документи? Ключове? Той не криеше нищо в кутията, но онзи, който бе влизал, не можеше да знае.

Други следи. Ключът на старинната бронзова нощна лампа беше отдясно, а не отляво, което показваше, че някой я бе вдигал, за да претърси основата й. Добро скривалище, което той не използваше. Телефонната слушалка бе поставена обратно, не както я бе оставил. Някой я беше вдигал, за да се обади? Или просто за да провери вътре в апарата? Часовникът със сложни орнаменти върху мраморната поставка над камината беше преместен с няколко сантиметра, виждаше се от следите върху тънкия слой прах. Личеше си, че претърсването е било доста щателно, тъй като някой бе разровил и пепелника — друго умно скривалище, което той не използваше.

Меткалф се отправи бързо към дрешника в нишата в спалнята му. Костюмите и ризите висяха в обичайния си ред, макар че разстоянията между закачалките бяха различни. Явно някой внимателно бе претърсил джобовете му.

Но той или те, слава Богу, не бяха забелязали сейфа, майсторски вграден и замаскиран на стената от хората на Корки. Премести фалшивата стена и видя, че ключалката на железния сейф все още бе на цифрата седем и че тънкият слой прахоляк не е нарушен. В сейфа имаше пари, кодирани телефонни номера и документи за самоличност на различни имена. Не бяха докосвани. Това бе голямо облекчение.

Който и да бе претърсвал апартамента му — при това с огромна вещина, — не бе открил сейфа му, единствената улика, че Даниел Ейхен е всъщност прикритието на американски шпионин. Не бяха разбрали истинската му самоличност. Не бяха намерили онова, което бяха търсили. Но… какво точно бяха търсили?

Преди да излезе от апартамента, той звънна на брат си Хауард в Ню Йорк.

Брат му остана изненадан, ако не доволен да го чуе. Още по-голяма изненада за него бе и проявеният неочаквано от Стивън интерес към семейната концесия за добив на манганова руда в съветска Грузия, която семейство Меткалф продължаваха да използват в сътрудничество със съветското Министерство на търговията. Бизнесът не беше голям и при характерните ограничения от съветска страна и таксите, които се налагаше да плащат, не носеше почти никаква печалба. Руснаците отдавна се опитваха да изкупят концесията от Меткалф. Стивън намекна, че това не е лоша идея и че би могъл да замине в Москва, да се срещне с някои хора и да обсъди предложението.

След дълга пауза, при която пращенето от трансатлантическата връзка се чуваше доста силно, Хауард разбра какво искаше от него брат му. Той веднага се съгласи да направи нужните постъпки.

— Нямам думи да изразя учудването си — каза му студено Хауард, — че моето малко братче е решило да поеме по-активна роля в семейния бизнес.

— Не е честно цялата тежест да пада върху теб.