Предателството „Тристан“

Беше съставил и шифровал съобщението си предварително. Спешно послание до Корки, в което го информираше какво се бе случило в Москва, за „съгледвача“ от ГРУ Кундров, прикачен към Светлана, и в което искаше справка за този мъж. Меткалф уведоми също Корки, че го следят до степен, която буди тревога, както и за невероятния професионализъм на най-талантливия от наблюдателите му. Постави въпроса дали прикритието му по някакъв начин не е било компрометирано. Накрая съобщи на Корки непосредствените си впечатления от Фон Шюслер, които съвпадаха с оценката на Амос Хилиард — германецът не даваше никакви признаци, че може да бъде вербуван. Изложението му беше лаконично, сведено до максимално сбита форма, със стандартни или предварително уговорени съкращения. Върху коприната наред с таблиците на шифъра бяха изписани и кодирани фрази, използвани често от агентите на терен, като например: „пристигнах безопасно“ или „тайната квартира е локализирана“. Корки беше добавил също и комплект от абревиатури на по-сложни фрази или дълги изрази.

Освен това Меткалф трябваше да осъществи връзката не гласово, а чрез морзовата азбука. И не само за да се гарантира сигурността на трансмисията, което безспорно беше важен фактор. По-съществената причина се състоеше в това, че гласовите сигнали можеха да се предават на разстояние не по-голямо от неколкостотин мили. Такива бяха възможностите на технологията. Дълговълновите сигнали, излъчвани чрез морзовата система, пътуваха на пет пъти по-голямо разстояние.

Доближавайки фенерчето, той погледна листчето хартия, което беше пъхнал в празния пакет от цигари „Лъки Страйк“. Дългите редици от букви биха изглеждали като безсмислици за обикновен наблюдател. Опитни агенти като надзирателя на Лана или русия тип от НКВД веднага щяха да разберат, че са кодови, дори да не успееха да ги разчетат. Това листче хартия заедно с еднократните кодове и шифрите върху коприната бяха изключително опасни улики, ако се стигнеше до обискиране.

Побързай — подканяше се Меткалф. Седиш на осветено място посред тъмна гора край Москва. Всяка изминала минута увеличава риска да те открият.

Започна да почуква върху морзовия ключ, който бе разположен в долния десен ъгъл откъм лицевата страна на предавателя. Работеше бавно, нямаше опит. В Париж не се налагаше да използва радиостанция, а лошото осветление правеше нещата още по-трудни. Шифрограмата беше адресирана до някаква база 23-С у дома, което автоматично сигнализираше, че е за Коркоран. Разшифрованото съобщение щеше да стигне до него по безопасни канали. Веднага щом чу сигнала, че телеграмата е получена, свали слушалките и изключи предавателя.

Изгаси светлината, разглоби апарата, прибра кристала, после върна кутията в брезентовия калъф. Пъхна я обратно в дупката, върна големия плосък камък отгоре и накрая се постара да прикрие следите, които бе оставил на мястото, за да не личи по нищо, че е имало някой. Дочу пукот от счупване на клонче.

Замръзна на място. Заослушва се. Не се съмняваше, че бе предизвикан от нещо по-голямо от катеричка.

Още един пукот, последван от звука на прекършени храсти. И отново.

Не беше животно. Беше човек. Някой се промъкваше трудно през гъсталака, тежките стъпки като че ли приближаваха.

Беше сигурен. Нямаше грешка. Някой идваше към него. Меткалф се премести тихо, колкото можеше, няколко стъпки наляво, за да се скрие зад един бор. Сърцето му биеше лудо. Стоеше на около мегьр от радиостанцията, която току-що бе заровил. Но нямаше начин да е сигурен, че не са го наблюдавали как укрива апарата в земята. Колко ли дълго фенерчето му бе стояло включено? Дали светлината беше привлякла вниманието на човека, идващ насам, който и да беше той.

Даде си също сметка, че ако го откриеха тук, съвсем скоро щяха да намерят и предавателя. Щяха да се чудят какво е правил тук и да претърсят мястото.

Налагаше се да бяга, не можеше да рискува да го хванат. Не само защото се намираше на няколко стъпки от модерна шпионска апаратура, още загрята, което бе сигурно доказателство, че току-що е била използвана, а и защото носеше у себе си други изобличаващи улики. Копринената кърпичка, изписана с криптографски кодове, която беше сгънал и прибрал в джоба на сакото си; у него се намираше и листчето оризова хартия с еднократните кодове. Да не говорим за кристала на предавателя. Всичко това доказваше безспорно, че е шпионин. Ако ме хванат, е свършено с мен.

Дали да не ги изхвърли, да ги пусне на земята и просто да се отърве от тях? А после какво? В момента, в който по-бегнеше, щяха да го последват и да открият онова, което зарежеше на земята. Ако ги изхвърлеше, докато бяга, само щеше да привлече вниманието върху тях. А той не желаеше да се лиши от жизненоважни пособия. Кристалът беше незаменим. Без него нямаше да може да се свързва с базата у дома. Без еднократните кодове и шифрите на коприната не би могъл да шифрова съобщенията си. Щеше да остане изолиран в Москва без средства за връзка с Коркоран.