Предателството „Тристан“

Кьостринг отвори едно от чекмеджетата на бюрото, извади лист хартия и го подаде на Клайст. Списъкът с около двайсет имена беше написан на ръка със странен почерк на латиница от човек, който явно беше свикнал с кирилица. Клайст прочете имената. Имаше няколко членове на ръководството на Комунистическата партия на САЩ, неколцина артисти с леви убеждения, включително един певец негър, и театрални режисьори. Някои от гостите бяха от Фабианското общество в Англия, имаше и неколцина бизнесмени. Срещу имената бяха отбелязани датите на пристигане и отпътуване, имената и адресите на хотелите, където бяха отседнали. Теоретично всеки един от тези хора можеше да е агент, пристигнал в Москва с фалшива самоличност, а можеше да е дошъл съвсем законно. Но той щеше да обходи хотелите и да научи каквото успее. Това поне беше добро начало.

Клайст се изправи.

— Благодаря за помощта ви — заяви той сдържано.

— Само едно нещо — каза аташето с вдигнат показалец. — В едно нещо сме стриктни. Не убиваме руснаци.

Цигуларят се усмихна, макар че очите му останаха леденостудени.

— Нямам никакво намерение да убивам руснаци.

Единият от регистраторите на рецепцията извика Мет-калф, докато той влизаше във фоайето.

— Господине? Господин Меткалф? Моля да ме извините, но за вас има спешно съобщение.

Меткалф пое сгънатия лист, който регистраторът му подаде. От Роджър? — зачуди се той. От Хилиард? Никой от двамата не би използвал регистратора да му предаде спешно съобщение.

Не. Не беше написано на бланка от тестето за съобщения на регистратурата, а върху дебел лист твърда хартия. В горния край се четеше „Народен комисариат на СССР за външна търговия“. Съобщението съдържаше няколко реда:

„Уважаеми г-н Меткалф,

Уведомяваме Ви да се явите в Народния комисариат за външна търговия за спешни консултации с комисаря Литвиков. Шофьорът вече е инструктиран.“

Беше подписано с дебели заврънкулки с перодръжка от шефа на кабинета на Литвиков. Той се бе срещал с Литвиков. Комисарят за външна търговия беше човекът, уредил визитата му в Москва.

Меткалф си погледна часовника. Беше късно, след края на работния ден, но той знаеше, че за съветските високопоставени служители нямаше работно време. Нещо се бе случило, нещо сериозно. Каквото и да беше, не можеше да се избегне. Шофьорът чакаше във фоайето. Меткалф доближи до него.

— Серьожа — каза той. — Да вървим.

Върху бюрото на Литвиков имаше безброй телефони в различни цветове. По стандартите на съветската йерархия, колкото повече телефони имаше върху бюрото, толкова по-важен беше човекът. Меткалф се почуди дали някой от апаратите беше свързан директно с генералния секретар, дали Литвиков разполагаше с толкова власт. Зад гърба му висяха два огромни портрета — на Ленин и на Сталин.

Литвиков, който имаше рунтави вежди, стана от стола си в момента, в който шефът на кабинета му въведе Меткалф. Беше висок мъж с широки плещи, лъскава черна коса и призрачно бледа кожа. През последните десетина години Меткалф беше свидетел как Литвиков се издигаше по йерархията на министерството и как се промени от сервилен подлизурко до изтерзан, угрижен високопоставен служител. Но сега имаше нещо ново в излъчването на Литвиков: гняв, възмущение, гладиаторска самоувереност, примесена със страх, което разтревожи Меткалф.

Литвиков го поведе към дългата заседателна маса, покрита със зелено сукно и цяла армия бутилки с минерална вода, които изглеждаше, че комисарят никога не предлага. Той седна на председателското място, помощникът му се настани отдясно, а Меткалф — отляво.

— Имаме проблем, г-н Меткалф — заговори Литвиков на английски с оксфордски акцент.

— Медната мина — прекъсна го Меткалф. — Абсолютно съм съгласен. Двамата с брат ми в момента обсъждаме как во да правим.

— Не, г-н Меткалф. Не става дума за медната мина. Много по-сериозно е. Получих сведения за недопустимо поведение от ваша страна.

Пулсът на Меткалф се ускори. Той кимна.

— Александър Дмитриевич — заговори той приветливо, — ако вашата тайна полиция се интересува толкова много от романтичния ми живот, си мисля, че вероятно няма с какво друго да се занимава.

— Не, сър — той посочи дебела купчина жълти листове върху масичката от дясната му страна. В горния им край с червен печат беше отбелязано „СЕКРЕТНО“. Докладите от наблюдението.

— Тези доклади предполагат други обяснения, г-н Меткалф. Обяснения, които повдигат сериозни въпроси относно престоя ви в Москва. Наблюдаваме ви изкъсо.

— Забелязах. Но вашият НКВД напразно ангажира човешки ресурси заради мен. Невинният човек няма какво да крие.

— Но вие се държите по начин, който подсказва, че имате много за криене.

— Има разлика, Александър Дмитриевич, между криене и дискретност.

— Дискретност? — повтори комисарят и повдигна вежди, а очите му издаваха страх.

Меткалф посочи към купчината доклади за наблюдението.