Преди да се родя и след смъртта ми

Емилия лежеше в спалнята си и обмисляше решението си да скъса завинаги с Мартин. Това решение бе назрявало от година, но все още не можеше да го изпълни докрай. Много силни чувства и преживявания я свързваха с този странен и загадъчен човек, много дръзновение и волност бе си позволявала в името на любовта си към него. Понякога й се струваше, че не бе живяла през тези няколко години, а летяла над света волна и свободна от предразсъдъците и нравите на обществото. «Но дали пък затова съм искала да съм с него, питаше се тя, дали това не е било най-силното ми чувство, което съм наричала любов? Той ме заплени със своя мъжествен дух като митичен герой, но времето показа, че не може да бъде съпруг, привързан към семейство и деца. Той може да бъде само герой на младежките ми години, когато може би не толкова любовта, колкото необузданото ми дръзновение ме тласкаше с непреодолима сила към него. А може би и суетата да живея, без да се съобразявам с никого и с нищо освен със собствените си желания. Но животът е по-силен от всичко и си иска своето. Щом съм жена, ще трябва да бъда и съпруга, и майка. Ако бях по-разсъдлива, щях да предвидя, че тази стена ще се изпречи пред мен. И по-рано пред мен се изпречваха стени, но те не ме възпираха. Преодолявах ги, без да се замислям дали и къде ще попадна. Ако се опитам да преодолея и тази стена, ще попадна в бездна. Мартин е бездна, от която не се излиза лесно или никога не се излиза. А Иванчо? Още като го видях за пръв път, разбрах, че той не е вехто даскалче, както му се присмиваха нашите, а човек със здрав, трезв ум, смел, търпелив и учтив. Изобщо човек с качества за спокоен и нормален семеен живот. Няма мъж на света, който да се примири с положението, което му създадох. То бе така унизително, че се изумих от търпението му, но и оцених завинаги съгласието му да направим фалшив годеж и да отиде да сътрудничи на любовника ми. Оттогава се питам защо го направих и не можех точно да си отговоря. Струва ми се, че сега вече съм намерила отговора. След като паднах в краката на Мартин в неудържим екстаз, аз паднах завинаги в очите му. Това беше сладостно умопомрачение, за което отпосле си дадох сметка, че е позорно потъпкване на достойнството ми. Не можех да не чакам същата жертва от него. Не я получих и започнах да търся мъжа, който да падне в краката ми. Той е Иванчо. Той няма да иска жертва от мен, както аз я исках от Мартин.»

20.

Контрашайките нахлуха в Голямата гора и предпазливо обсадиха къщата, макар да знаеха, че вътре няма хора. Претърсиха педя по педя стаите, мазетата и тавана, разбиха пода, разкъртиха и стените, но имане не намериха. Разкъртиха стените на параклиса, изтърбушиха и иконите, но и там не намериха нищо. За два дни изпиха виното и ракията, които намериха в склада, и си отидоха.

Чичо Мартин се пресели при своите апостоли. Денем единият пасеше овцете около кошарата и наблюдаваше дали няма хора наоколо, а другият се навърташе около кошарата на разположение на чичо Мартин. Вечер караулеха на смени. На третия ден кучетата залаяха на човек. Павел им се скара високо да мируват и с това даде знак на чичо Мартин, че идват хора. Десетина души от контрашайките спряха пред къщичката и попитаха Павел дали не са видели с брат си разбойника Мартин или някого от бандата му. Той поклати глава и цъкна с език.

— Чували сме за такъв човек, ама не го познаваме. Контрашайките дори не претърсиха къщичката и отминаха. Не допускаха, че разбойникът или някой от хората му ще се крие толкова близо до бърлогата си, а най-малко пък под овчата кошара. Братята застанаха един срещу друг, гледаха се около минута, после Петър посочи с глава към кошарата. Павел леко повдигна рамене. Петър наподоби револвер с дясната си ръка и присви показалеца си. Павел опули очи така, че за малко не изскочиха от орбитите си. В отговор Петър направи гнуслива гримаса и плю в краката на брат си…

Разговаряха още минута с мимики и жестове и бавно пристъпиха навътре в гората. Толкова се страхуваха от чичо Мартин, че не смееха да споделят мислите си на глас дори когато биваха сами. А диалогът им, ако бе изречен на глас, щеше да звучи така:

Петър — Какво ще го правим сега този в кошарата?

Павел — Не знам.

Петър — Един куршум и толкоз…

Павел — Какво приказваш! Ти ум имаш ли?

Петър — Не си мъж, а пъзльо.

Когато се отдалечиха от кошарата, братята застанаха отново един срещу друг и заговориха.

— Сега му е времето да направим, каквото ще правим — каза Петър. — Толкоз пари са в ръцете ни и заради тебе ще ги изпуснем. Омекнал си като печен праз. Я се стегни!

— Даде ни човекът колкото не бяхме и сънували. Хора ни направи…

— Да не се е мъчил за тез пари? Крал ги е…

— И още ще ни даде, щом си отидат контрашайките.

— Нищо няма да даде. Щом толкова хора са го погнали, все ще го заловят. Няма да лежи под земята цял живот като къртица.

— Ако го предадем или убием, другарите му ще ни вземат главите. Опасни хора са те. Защо ни е таз награда? Той отдавна ни я даде…