Преди да се родя и след смъртта ми

Лелките взеха да подсмърчат, а чичковците да въздишат тежко-тежко и да побутват калпаците си на тила. Всички знаеха песента дума по дума и все пак с нетърпение очакваха да чуят как Стояновата булка ще отвори вратата и ще посрещне първото си венчило. Една съседка запуши устата си с края на забрадката, след нея и другите напълниха очи, почнаха още по-усърдно да подсмърчат и да се секнат в шепите си. Дядовата лирична душица лъсна в очите му, две сълзи потекоха по улеите на грапавата му буза, увиснаха на мустаците му и оттам — на скута. Въло Гайдата, който така изкусно взе душата на прасето само с един великолепен бод, цял се олигави и изхълца като отпушена тапа.

Като свърши песента, майка ми каза «добре сте послушали», отвърнаха й разплакани «добре си попяла» и замлъкнаха, докато преглътнат преживяното. Искаха после да я извикат на бис, но аз се възпротивих, защото дилетантството ми бе неприятно още от люлката. Врекнах пронизително, майка ми дойде при мен и така й се размина втората песен. Пяха други жени и мъже, пиха, смяха се до сълзи, мъжете разказваха обичайните си спомени от казарми и войни, пак пяха и плакаха, пак пиха и се смяха, играха, та издъниха пода и си отидоха чак след полунощ.

Гледай какъв народ, мислех си, като ги гледах от висотата на люлката. Ще заколи прасето, без да му мигне окото, а след малко ще заплаче за чуждото нещастие. Мъже и жени ли са това, или деца? Май че едното и другото. Тъй ще е, защото мъжете и жените са създали нашата голяма и тъжна история, а децата — тези песни. Все пак трудно ми бе да ги разбера. Наистина бях човек на девет дни, но и сега, когато съм на хиляди дни, пак ми е трудно да ги разбера. Само едно ми бе ясно, още оттогава и досега, че съм неизтребима част от тях; че съм враг на техните врагове и приятел на техните приятели; че ако понякога им се сърдя и надсмивам, сърдя се всъщност на себе си и на себе си се надсмивам; че дори само тази добродетел да ми бяха дали, пак трябва да стоя пред тях със свалена шапка.

Бях позадрямал, когато отвън се чу силен изстрел. Нашите тревожно се спогледаха. Дядо излезе навън и дълго стоя там. Чу се още един изстрел и той се върна. Въло гърми с пищова си, каза той, и седна да събуе цървулите. Целият ни род се гордееше с чичо Мартин, насаме всички говореха с уважение и страхопочитание за него, но пред хората мълчаха и дори го упрекваха за неговото безразсъдство, защото се бояха да не ги уличат в сътрудничество. Къде ли е сега, жив ли е, или мъртъв, питаха се всички, питах се и аз и страшно ми се искаше да го видя и да се запозная с него.

2.

Има само една сила — дързостта,

и една слабост — слабостта.

Мороа

Чичо Мартин отиваше към чифлика на някой си Маврик Николаев с любимата си карабина на рамо. Вървеше бързо и уверено като човек, когото чакат с отворени обятия. Преди два месеца бе изпратил кратко и любезно писъмце на същия този Маврик Николаев, с което го молеше да остави «в корубата на големия бряст» някакви си три хиляди лева. Определяше му не само мястото и деня, но дори и часа, само че молбата му не бе удовлетворена. Маврик Николаев не бе разбрал тази странна молба или не обичаше да прави дребни подаръци на непознати хора. Все едно, чичо Мартин не се поддаде на оскърблението, което би могло да се очаква от човек с неговия характер, и прояви необходимото търпение. Навърташе се при един свой приятел в някакво село и ако не се смятат кокошкарските експроприации, впрочем оскърбителни за него, които бе принуден да предприеме за лични нужди, той бездействаше, т.е. обмисляше своята програма и тактика на действие. Въпреки вроденото си безстрашие той се колеба няколко месеца, преди да предприеме своя набег към чифлика. Трябваше да предвиди всички обстоятелства, които можеха да се окажат съдбоносни. Чичо Мартин не бе помислял нито за миг да се отдава на безогледно грабителство за лична изгода, защото не изпитваше особена страст към парите и богатството. Неговата мечта, а както той си мислеше, и призвание бе да експроприира капитала на богатите и да го раздава на бедните.

Не биваше и да се съмнява, че след получаването на любезното писъмце Маврик Николаев е взел строги мерки за охрана на чифлика и кесията си. Трябваше да се предполага, че е алармирал полицията, защото чичо Мартин се бе постарал чрез съмишленици дълго време да разпространява мълвата, че в този край действа силна организация, която трябваше да се превърне на страшна и тайнствена в съзнанието на хората.

Не бе изключено чифликчията да реши да се отбранява с оръжие, впрочем с пълно право, и тогава чичо Мартин нямаше да получи нищо друго освен куршум в главата. Но поради характера си, буен и безразсъден, той не бе склонен да очаква чак толкова сериозни последици, пък и никога не бе помислял, че някой ще реши да отнеме живота му с лека ръка. Това би било нелепо за неговите двадесет и пет години.