Преди да се родя и след смъртта ми

След като се осигури от външните врагове, Аница се зае с вътрешните. Татара бе по-опасен от жена си, защото не я изпускаше из очи вкъщи и навън, но Аница знаеше, че един петдесет и две годишен мъж, дори ако е неин свекър, не може да я следи само за едната семейна чест. Още щом Бенко отиде в казармата, тя се зае със свекъра и за няколко седмици успя да му извади душицата, която се оказа увита отвън със строгост, студенина и жестокост, а отвътре — нежна като памучец, плаха и податлива. Извади я и не я върна на мястото й, нито я взе в ръце, а само я държеше настрани и от време на време я галеше с малките си и хищни пръстенца. Така се сбъднаха думите на библейския пророк, че който вади нож, от нож умира, понеже в библейските времена хората не са знаели да копаят вълчи ями и са се убивали с ножове. Татара падна във вълчата яма, която бе копал за други, острието на кола промуши ребрата му и нито да се измъкне, нито да умре, нито в рая, нито в ада. «Тате, тате, колко ми е мъчно за Бенко! — казваше Аница, когато биваха насаме. — Защо не избяга от тази пуста казарма и да си дойде поне за един ден. Да бях се омъжила за старец, ама да си е все при мене!…»

Тя отиваше в другата стая, слагаше око на дупката на мандалото и гледаше как коварните й двусмислици караха свекъра да се пули и примигва, как глупаво се изтомява от надеждата, че голямото и недопустимо чудо може да се случи. Една вечер Татарката бе отишла да преспи при болната си сестра. Аница и свекърът вечеряха и си легнаха. По едно време тя го чу да кашля, стана, както си бе по риза, влезе при него и го попита дали да му свари нещо за загрявка. Татара видя как ризата й се бялна в синкавия здрач, косматите му ноздри уловиха сладкия дъх на побеснялата й плът, вкочани се и по лицето му изби пот. Аница стисна ръката му за китката и попита:

— Тате, да не си настинал, ръката ти е като кочан?

Татара замижа от страх и извика:

— А, не! Нищо ми няма.

— Ах, тате, аз пък помислих, че си болен! — засмя се кръшно Аница, пипна челото му с горещата си длан и си влезе в стаята.

На Татара му стана горещо, отиде в кухнята, изля една кофа студена вода на главата си и не можа да заспи до зори. Когато пропя първият петел, той се обърна към стената, изпъшка: «Втасахме я!» — и като герой на древногръцка трагедия се остави в ръцете на съдбата. А съдбата още щом го пое в лапите си, почна да го мачка, сякаш не бе кмет и заповедник на цяло едно село, а тесто, от което бе решила да омеси хляб или пита. Сега оставаше да намрази жена си и да се пита как е могъл да живее с такава повлекана, без да се досети, че жените не стареят красиво. Аница често чуваше зад стената буботенето на гласа му, тъпи удари с юмруци или издайнически звекащи плясъци на машата. Татарката стискаше зъби от гордост, но бесните пристъпи на омразата я караха да си троши коленете на пода и да се кръсти на иконата. Молеше Бога да изпрати по една болест за всяка част от тялото на снахата и по-специално за ония, дето караха мъжете да се побъркват по нея. Татара щурееше още повече от тези клетви и още по-здраво я налагаше.

И така Аница успя да спечели на своя страна единия от вътрешните си врагове и да го противопостави на другия, за да може да разчисти пътя си към чичо Мартин, без да подозира, че има една опасна съперница, която полага не по-малко усилия да разчисти и тя пътя си към чичо Мартин. Същата оная Емилия Медникарова, дъщерята на околийския началник, която преди няколко години бе готова да зареже гимназията и да тръгне след чичо Мартин. Но господин околийският началник…

4.

Истинската страст мисли само за себе си.

Стендал

Господин околийският началник Медникаров бе истински околийски началник, а може би и нещо повече. Имаше си дебеличка и предана госпожа, двуетажна къща с голям двор, движим и недвижим имотец, за да брани по-добре интересите на държавата, бе точно толкова глупав и точно толкова умен, колкото се полага на човек в неговото положение, властта, с която бе облечен, стоеше на раменете му леко, удобно и приятно като добре ушита дреха, презираше твърде деликатно културата и така наречените духовни интереси, както се полага на истински околийски началник, имаше мустаци, черни и завити нагоре, на всичко отгоре бе едва на четиридесет и девет години, не страдаше от никакви болести и ето, струва ми се, неговия портрет. Ако бях класически реалист, щях да отбележа още някои незначителни особености на характера му като например, че играеше карти, спеше, пиеше и ядеше умерено, че изобщо бе умерен, или, както казва Тацит, среден подлец, т.е. най-удобен за властта подлец, но понеже не съм такъв реалист и имам доверие във въображението на съвременния читател, уверен съм, че макар да не е виждал такъв среден подлец, непременно ще може да си представи един истински околийски началник от онова време.