Преди да се родя и след смъртта ми

Скоро се разбра, че терасата няма да се превземе с фронтална атака, а с обход по фланговете и дори откъм тила, по партизански. Сред внуците, правнуците и праправнуците на бабата имаше цяла дружинка пионери и на тях именно кварталната общественост не че възложи, а внуши по някакъв начин да се заемат с петлите. Малчуганите бяха поласкани от оказаното им доверие и изпълниха възложената им задача с пионерска чест. Само няколко камилановци доживяха до старост, останалите изчезваха преждевременно и безследно като короновани глави след политически заговори. Бабата имаше вековен опит в отглеждането на деца, бе родила десет и погребала осем, като не се смятат всички внуци, правнуци и праправнуци, проходили и проговорили с нейна помощ, ала на първо време и през ум не й мина да се усъмни в малките. Когато изчезна и предпоследният петел, тя взе грях на душата си и хвърли вината върху възрастните деца. Кой знае защо се поддаде на заблудата, че първородният й син Маринчо е влязъл в съюз с чуждите, за да се отърве от тях, и подозрението й падна върху него. Дядо Марин е седемдесет и пет годишен и за разлика от майка си, вече «издиша» по малко, но тя му говори като на първолаче: «Не те ли беше грях, мами, да вдигаш ръка на петленцата? Не си вече малък, пък се водиш по ума на чуждите.» Когато откри коварството на децата, предавано с години от поколение на поколение, тя се пресели на терасата и в хубаво време прекарва там до самия Камилан XV, свита на две върху няколко сандъчета.

(Този кратък епизод с баба Камила се просмука в разказа ми като вода в гъба и читателят, ако изпита отегчение, може да изстиска гъбата. За мен обаче тези странички са израз на най-искрена благодарност към нея, задето ми склопи очите и ми пожела на добър път към другия свят. Ей сега ще разкажа за това, но още две думи за бабата.)

Само допреди няколко години напролет я откарваха с москвича на село и отиваха да я приберат чак в края на ноември. Прекарваше сама-самичка в старата порутена къща. Ако поредният петел не бе изчезнал, вземаше го със себе си, ако бе изчезнал, купуваше друг, купуваше и ранни пилета, поръстяваше ги до ярки, сееше и отглеждаше зеленчуци, а привечер отиваше на гробищата да прелее гробовете на рано починалите си деца и близки. Наесен заколваше ярките, консервираше ги в буркани, правеше всякакви видове туршии, конфитюри и сладка, събираше плодове от градината и полето (за което й пишеха даже трудодни в стопанството), та москвичът правеше десетина рейса до селото, докато пренесе стотиците буркани, щайги и чували. Донасяше и петела още по-охранен и гласовит и, уви, още по-омразен на квартала. Бабата се оказа най-сигурният доставчик на многобройната челяд, а челядта й се отблагодаряваше с това, че през зимата поредният й петел изчезваше по най-мистериозен начин. Най-после дългогодишната й неравна борба с квартала я изтощи и принуди на компромис. Един ден взе игла и прободе гласните струни на Камилан XV и го лиши завинаги от певческата му кариера. Както споменах, и той като всичките й петли имаше две рогчета на главата. Бабата ги бе присадила от шиповете на краката му, както баща й присаждаше на петлите си рога, за да ги предпазва от зла участ — от десния шип на лявата страна на главата и от левия шип на дясната страна на главата. Щом онемя, Камилан XV стана ленив, лаком и скоро затлъстя като битолски просяк. Кварталът се успокои и потри ръце, тържествуващ от победата си във войната срещу петлите.

Столетницата не се прибра у дома си, като научи, че съм издъхнал, влезе при мен и веднага се зае да ме «уреди». След като ме положиха на леглото, лекарката си отиде и повече не се весна, а бабата намери из джобовете си две петстотинкови монети, затвори клепките ми и ги сложи върху тях, после прибра ръцете ми на корема една върху друга. Щом свърши тази първа и неотложна работа, слезе у дома си и повика момчето си дядо Марин да й помага. Докато той търсеше ключ да спре водата от главния кран в мазето (съседите ме обвиняваха в нехайство, но и те не се сетиха да го направят), бабата се облече в черно, намери свещици, накъса цветя от терасата и двамата с дядо Марин дойдоха при мен. Намериха парцали из долапите и на бърза ръка пресушиха пода в цялото жилище.

Старицата открай време си бе чевръста, но малко по-късно, когато остана насаме с мен, бе обзета от истински трудов ентусиазъм, на лицето й засия тържествено, мистично и заедно с това възторжено изражение, сякаш отдавна бе копняла да влезе в съприкосновение с тайнството на смъртта. През дългогодишното ни съжителство никога не бяхме разговаряли с нея, тя не ме и познаваше, а сега шеташе около мен с такова трогателно усърдие, щото човек можеше да помисли, че е очаквала с нетърпение да предам Богу дух. Спокойно и сръчно ме разсъблече, взе от гардероба сухо бельо и го нахлузи на тялото ми. Ей тъй, чистичък и премененичък да отидеш при дяда Господа, говореше тя, докато ми навличаше ризата и новия костюм, че иначе какво ще си рече той? Аз го викам при себе си, ще рече, а той ми идва необлечен и мокър.