Преследвана

Но днес не действахме при нормални обстоятелства. След миг Дарий вече беше до падналото дърво, остави ме под него и прошепна:

— Стой тук, докато се убедя, че е безопасно.

И изчезна. Клекнах под дървото и се замислих за мокрото и студено време и за изнервящия разпит, на който ме бяха подложили приятелите ми, но дочух гадния плясък на криле и веднага се изправих.

Надникнах изпод дървото точно навреме, за да видя как Дарий хваща един гарван за крилото, притиска го към земята и прерязва гърлото му. Побързах да отместя поглед.

— Хайде, Зоуи, нямаме време.

Изтичах до полегналото дърво, като се стараех да не поглеждам към трупа на чудовището. Поставих ръка на дънера и затворих очи. Потърсих в себе си север — посоката на Земята — и я призовах:

— Земя, имам нужда от теб. Моля те, ела при мен! — и изведнъж, като по чудо, насред ледената буря и фучащия покрай ушите ми вятър, усетих мирис на пролетна трева… зряло жито… и полски цветя. Наведох глава в знак на благодарност и продължих: — Знам, че това е много трудно и не бих го искала от теб, ако не беше въпрос на живот и смърт — поех дълбоко въздух, съсредоточих всичките си сетива върху ледената кора под дланта си и продължих. — Падни. Прости ми, но трябва да те помоля за това.

Дървото под ръката ми се затресе с такава сила, че паднах по гръб. Нещо изпращя и, кълна се, че зад прашенето се чу предсмъртен писък. Старият дъб се стовари върху полуразрушената стена, камъните и тухлите се срутиха и стената се отвори достатъчно, за да може да се избяга оттам.

Трепереща като лист, едва успях да си поема дъх от шока и по-скоро инстинктивно изпратих Дух към Ленобия, за да я уведоми, че сме успели. После станах, пристъпих, олюлявайки се към падналото дърво и го прегърнах с двете ръце.

— Благодаря ти, Земя — внезапна мисъл ме накара да добавя. — Иди при Стиви Рей и й кажи, че идваме. Кажи й да бъде готова.

Усетих познатото чувство, че някой ме слуша. Винаги го усещах, когато молех елементите за нещо. — Върви, Земя! Още веднъж ти благодаря, че ми помогна, и искам да знаеш, че ми е много мъчно за дървото.

— Трябва да се върнем в конюшнята — каза Дарий и ме взе на ръце. — Ти успя, Жрице.

Сложих глава на приятелското му рамо и разбрах, че плача чак когато видях мокрите следи по якето му.

— Да се махаме оттук.

Трийсет и втора глава

Конете бяха готови и ни чакаха. Ерин и Шоуни вече бяха на гърба на Съдба. Шоуни държеше юздите. Преди богинята да я бележи, тя беше учила езда в часовете по английски лов в частното си училище, затова се обяви за «посредствен, но все пак, ездач». Афродита и Деймиън стояха до Персефона и Надежда. Деймиън изглеждаше, сякаш ще припадне всеки момент.

— Усетих докосването на духа и предположих, че всичко е наред — каза Ленобия, докато се суетеше около конете и проверяваше такъмите им.

— Стената е разрушена, но се наложи да убия един гарван. Сигурен съм, че скоро ще го открият — каза Дарий.

— Всъщност това е добре. Тъкмо ще ги убеди, че сте се опитали да избягате оттам — измърмори Ленобия и погледна часовника си. — Време е да се качвате по конете. Шоуни, готова ли си?

— Още от раждането си — отвърна тя. — Добре. А ти, Ерин?

— Абсолютно — отвърна Ерин.

— Деймиън?

Той гледаше Ленобия, но всъщност говореше на мен.

— Страх ме е.

Приближих се и го хванах за ръката.

— Мен също ме е страх. Но ако сме двамата, няма да е толкова страшно.

— Дори и ако сме на кон?

— Дори и на кон — усмихнах се аз. — Персефона е страхотна дама — сложих ръката му върху грациозната извивка на врата й.

— Ох! Тя е мека и топла — стресна се той.

— Хайде. Ще ти помогна да се качиш — каза Ленобия, сплете пръсти и му предложи люлката на ръцете си.

С дълга страдалческа въздишка той закрепи коляно върху ръцете й и се опита (безуспешно) да задуши гейския си писък, докато тя го мяташе върху широкия гръб на кобилата. Преди да помогне и на мен, нашата преподавателка по езда сложи ръце на раменете ми и ме погледна в очите.

— Следвай сърцето и инстинкта си и няма да сгрешиш. Изгони го, Жрице.

— Ще се постарая — обещах аз.

— Знам и затова ти вярвам — каза тя.

Скоро всички бяхме на конете и тя ни поведе към летящата врата, през която се отиваше на манежа. Малко преди това Ленобия беше изтичала и отключила задната врата, откъдето се излизаше на алеята към външната порта. Сега вече нищо, освен леда, портата, шайката гарвани-демони, баща им и побърканата бивша Висша жрица не стоеше пред нас и света.

Ленобия отвори вратата. Беше загасила лампите в тази част на конюшните, за да не могат да ни видят върху гърбовете на конете. Ние подадохме глави в ледения мрак в очакване да чуем воя на бурята.