Преследвана

— Вратата за депото е ей там — каза Джак и ни поведе през изненадващо уютната кухня към една странична стая, служеща явно за килер, въпреки че бях готова да се обзаложа, че някога на мястото на сега складираните пакетчета чипс и кутии със зърнени храни е имало каси с алкохол. По цялото протежение на една от стените бяха наредени догоре здраво навити спални чували и възглавници.

— Оттук ли се минава за депото? — посочих към една спусната в ъгъла на килера дървена стълба, която водеше към отворена врата.

— Да — кимна Джак.

Той тръгна пръв. Аз го последвах, подадох предпазливо глава и огледах изоставената сграда. Първото ми впечатление беше за прашна тъмнина, насичана на всеки няколко минути от проникваща през закованите с дъски прозорци и врата ярка светлина с пулсиращ светлинен ефект. Почти веднага чух трясък от гръмотевица и си спомних думите на Ерик, че навън вилнее адска буря, което не е необичайно за Тулса, дори и в началото на януари.

Но днешният ден не беше нормален, затова нямаше как да не си помисля, че бурята също не е нормална. Преди да огледам подробно помещението, извадих телефона от чантата си и го отворих. Не работеше.

— Моят също не работи. Откакто сме тук, не е показал признаци на живот — каза Ерик.

— Моят се зарежда в кухнята, но когато се качихме тук, Деймиън провери своя и той също не работеше.

— Знаеш, че бурята може да прекъсне връзките — каза Ерик в отговор на тревожния ми поглед. — Спомняш ли си онази голяма буря преди около месец? Тогава телефонът ми не работеше цели три дни.

— Благодаря ти, че се опитваш да ме успокоиш, но аз просто… не вярвам, че тази буря е природен феномен.

— Да — каза тихо той. — Знам.

Поех дълбоко въздух. Добре, естествена или не, трябваше някак да се справим и с бурята, и със ситуацията. Точно в момента нямаше нищо, ама нищичко, което можехме да направим, за да излезем от изолацията си. Навън вилнееше истинска вихрушка и ние не бяхме готови да се изправим пред нея.

Така че всичко по реда си. Огледах се. Намирахме се в малка стая с плътна стена до половината от височината й, след нея имаше гишета, като изрязани в стената прозорци, и отдавна загубили блясъка си дървени плотове отпред. Бързо съобразих, че това трябва да е била стаичката, откъдето са продавали билетите. От нея се влизаше в огромна зала. Подът беше от мрамор. В сумрака изглеждаше като намазан с масло и все още лъскав. Но стените бяха доста странни. От пода до малко над главата ми бяха голи, на груба мазилка, нагоре имаше красива мозайка. Всичко тънеше в прах и отвсякъде висяха дълги паяжини (пфу, първо прилепи, сега паяци!), но старите Арт деко цветове бяха живи и разказваха стари местни легенди за хора с пера по главите, на коне и с ресни по кожените панталони.

Докато гледах тази корозирала красота, си помислих, че от това става страхотно училище. Тук беше просторно и се усещаше много от финеса на множеството сгради в центъра на Тулса, строени през двайсетте години на двайсети век по време на петролния бум и наложения в района стил Арт деко. Потънала в мисли за това, което един ден можеше да представлява това място, пресякох празната зала и тръгнах по коридорите, които водеха от нея към други по-малки стаи. Запитах се дали има достатъчно, за да се превърнат в класни стаи. Поехме по един от коридорите и той ни отведе до широка двойна стъклена врата. Джак посочи с брадичка към нея и каза:

— Това е гимнастическият салон.

Скупчихме се пред зацапаното от годините стъкло и погледнахме вътре. При липсата на светлина успях да видя само мъгляви силуети, които ми напомниха за огромни спящи чудовища от мъртъв свят.

— Там е вратата за мъжката баня — каза Джак, после посочи затворената врата отдясно на гимнастическия салон. — Там е дамската.

— Добре, аз отивам да изпробвам душовете — казах съвсем отпаднала. — Джак, заведи Ерик при Деймиън и му разкажете за стиховете на Крамиша. Кажете му, че ще бъда в стаята на Стиви Рей, да ме търси там, ако иска да говори с мен. Надявам се да поспя поне няколко часа, така че ако няма нещо спешно, ще се съберем след това и ще се опитаме да разгадаем какво означават тези стихове.

Преместих кърпите и хавлиите, които притисках към гърдите в едната си ръка, и избърсах потта от умореното си лице.

— Трябва да си починеш, Зо. Няма как да се справиш с всичко без сън — погледна ме загрижено Ерик.

— Да. Ако Деймиън не ми прави компания, страхувам се, че и аз ще заспя прав на поста си — каза Джак и подкрепи думите си с широка и звучна прозявка.

— Близначките ще поемат скоро смяната ви — усмихнах му се аз. — Трябва да устискаш дотогава.

— Скоро ще се видим. И с двамата.

Вече им обръщах гръб, когато Ерик ме хвана за ръката и ме спря.

— Хей, ние отново сме заедно, нали?

Срещнах очите му и усетих колко е уязвим, въпреки самоуверената си усмивка. Знаех, че няма да ме разбере, ако му кажа, че преди да се върна отново при него, искам да поговорим за… добре де, за секса. Това би наранило не само егото, но и сърцето му, а аз щях да си остана сама и да си ям парцалите, защото позволих да се разделим по моя вина.