Преследвана

— Това е Никс. Тя ви предупреждава. Спомнете си какъв ефект имаше появата на Калона върху другите новаци.

Афродита кимна.

— Зоуи е права, Никс ни изпраща тези гадни усещания, за да ни предупреди да не се поддаваме на този тип. Трябва да се борим срещу магията, която постави на колене останалите в къщата хлапета.

— Не бива да преминаваме към Тъмната страна — каза твърдо Деймиън.

Дарий пресече кръстовището на «Утика» с Двайсет и първа улица и другите започнаха да се озъртат.

— Площад «Утика» е толкова тъмен, че направи ме побиват тръпки — прошепна Ерин.

— Тъмнината му е зловеща — каза Шоуни.

— Никъде няма електричество — добави Дарий. — Дори и болницата не свети. Изглежда, че и нейните генератори не работят.

Дарий продължи по «Утика» и чух Деймиън да охка.

— Не ви ли се струва странно, че от цяла Тулса «Домът» е единствената сграда, която все още свети?

От това разбрах, че най-после имахме пряка видимост към «Дома на нощта».

— Повдигни ме — казах на Деймиън. — Трябва да го видя.

Той ме повдигна възможно най-леко, но въпреки това трябваше да стисна зъби, за да не изкрещя. Странният вид на «Дома на нощта» ме накара да забравя временно за болката. Цялата, прилична на замък, сграда пламтеше, огряна от разположените нагъсто газени лампи около нея. Ледът покриваше всичко наоколо, пламъчетата блестяха по гладката му повърхност и сградата приличаше на огромен шлифован диамант. Дарий бръкна в джоба си и извади малко дистанционно управление. Насочи го към желязната порта на училището и тя се отвори със скърцане. По пътеката се посипа леден прах, паднал от разклатеното желязо.

— Изглежда като замък от онези страховити приказки, където всичко е омагьосано и превърнато в лед — прошепна Афродита. — А вътре една приспана от зла вещица принцеса чака красивия принц да я спаси.

Без да откъсвам поглед от моя дом, толкова познат и толкова чужд, промълвих:

— Не забравяйте, че принцесата винаги е пазена от страшен дракон.

— Да, от страшилище като балрог — кимна Деймиън.

— Като във «Властелинът на пръстените». — Страхувам се, че си по-близо до истината, отколкото ни се иска — измърмори Дарий.

— Какво е това? — попитах. Нямах сили да посоча, затова кимнах с брадичка напред и малко наляво от пътя.

Но нямаше нужда от отговор. Секунда след като попитах, стана ясно за всички, че джипът е обграден. Нощта над нас внезапно се раздвижи. Чудовищни гарвани на ята накацаха около нас. Един огромен воин, когото не познавах, излезе напред. Беше зловещ и изглеждаше опасен.

— Това е един от моите братя, син на Еребус. И стои рамо до рамо с враговете ни — каза тихо Дарий.

— Което прави и синовете на Еребус наши врагове — казах аз.

— Уви, жрице, като гледам този воин пред нас, май се налага да се съглася с теб — отвърна той.

Седемнайсета глава

Дарий слезе пръв от джипа. Лицето му не издаваше никакви емоции. Той изглеждаше силен, уверен и неразгадаем. Не обърна никакво внимание на гарваните-демони, които бяха вторачили в него ужасните си човешки очи, и тръгна към воина в центъра на шайката.

— Приветствам те, Аристос — каза той. Видях добре, че притисна юмрук до сърцето си, но не му се поклони. — Водя със себе си няколко хлапета и една жрица. Тя е сериозно ранена и има нужда от незабавна медицинска помощ.

Преди Аристос да отговори, най-големият от гарваните проточи врат и каза:

— Коя от жжжриците се прибира?

Въпреки че бях вътре в джипа, щом чух гласа му, се разтреперих. Този звучеше по-човешки от другия, който ме бе нападнал, и затова — още по-страшен.

Дарий премести преднамерено бавно вниманието си от Аристос към ужасяващото същество — нито човек, нито птица, а по-скоро отвратителен мутант, смес от двете.

— Не те познавам, създание.

Демоничният гарван присви червените си очи.

— Сссине човешки, можеш да ме наричашшш Рефаим.

Дарий повтори, без да примигва:

— Все още не те познавам.

— Ссскоро ще ме опознаешшш — изсъска съществото и отвори клюна толкова широко, че всички видяхме огромната му паст.

Дарий му обърна гръб и отново погледна към Аристос.

— Състоянието на жрицата е тежко и хлапетата имат нужда от почивка. Ще ни пуснеш ли да преминем?

— Това Зоуи Редбърд ли е? Нея ли водиш?

Като чуха името ми, всички демонични гарвани се размърдаха неспокойно и насочиха вниманието си от Дарий към джипа. Чу се плясък на криле и изродените крайници се раздвижиха с удвоена енергия. Никога не съм се радвала толкова на бронирани стъкла.

— Тя е — Дарий не можеше да отрече този факт. И отново попита. — Ще ни пуснеш ли да преминем?

— Разбира се — отвърна Аристос и посочи към главната сграда. — Нали има заповед всички хлапета да се върнат в училище.

Движението на главата откри врата му и близката лампа освети голата му плът. Забелязах тънка червена резка, сякаш мястото беше одраскано наскоро.

Дарий отвърна отсечено:

— Ще откарам жрицата до амбулаторията. Тя не може да ходи сама — каза спокойно Дарий.

Той се обърна и тръгна към джипа, когато гласът на Рефаим го спря.

— Черррвената с вассс ли е?

Дарий се обърна.

— Нямам представа кого имаш пред вид под «червената».