Преследвана

Изгледа ме дълго и красноречиво, и аз разбрах. Щеше да призове огъня, за да унищожи следите от нашето «учене».

— Идвам с теб — забърза Ерин след нея. — Може да имаш нужда от… моята помощ.

— Поне няма да се тревожим, че Шоуни ще запали училището — прошепна Деймиън. — Леле, колко съм гладна! — чух зад себе си.

Афродита изникна иззад гърба ми и седна до мен. Чинията й беше пълна със спагети. Беше красива, както винаги, но малко уморена. Косата й обикновено падаше на блестящи вълни по раменете й, но днес беше вързана в нещо, което снощи може да е било кокетна конска опашка, но сега беше като разплетена кошница.

— Добре ли си? — прошепнах и погледнах към прозореца с надеждата да разбере посланието в погледа ми: тихо, те ни чуват. Афродита го проследи до целта, кимна леко и прошепна:

— Добре съм. Дарий е здрав.

Прибавих към тази информация задъхването и странната й прическа и разбрах, че воинът я е водил на една от своите супербързи разходки. Съжалих за миг, че няма как да ни грабне всичките наведнъж и да ни изнесе оттук, но регистрирах мисълта и я допълних с успокоителната надежда, че ще може да спаси поне едно, а може и две хлапета.

— Те са навсякъде — каза Афродита толкова тихо, че едва я чух.

— Около Дома ли? — прошепна Деймиън.

Тя кимна и натъпка устата си със спагети.

— Около него и вътре — успя да каже между хапките. — Очевидно задачата им е да не допускат никой да влиза или излиза без тяхно разрешение.

— Е, ние ще тръгнем без тяхно разрешение — казах и погледнах към Деймиън — Трябва да ни оставиш. Искам да говоря с Афродита. Разбираш ли ме?

В очите му се мярна обида, но секунда по-късно той разбра. Спомни си, че мога да говоря с нея свободно, без да се тревожа, че Неферет ще влезе в мозъка й и ще разбере какво замисляме.

— Разбирам — кимна той. — Е, ще се видим… — замлъкна и ме погледна въпросително.

— Иди и си научи дефиницията, дето ти я дадох.

— Добре — усмихна се той.

— Дефиниция? — вдигна вежди Афродита, след като Деймиън си тръгна. — Това е прикритие. Исках да им кажа да се срещнем след училище при конюшните, без да им го вкарвам предварително в главите. Надявам се по този начин да затрудня Неферет, поне за известно време.

— Колкото да офейкаме?

— Ъ-хъ — кимнах и се наведох към нея. Не ми пукаше, че можех да разтревожа онези уродливи създания, ако събера глава с Афродита. Важното беше, че не могат да бъркат в нашите мозъци. — Веднага след училище вземи Дарий и елате при конюшните. Дракон и Анастасия са с нас. Това потвърждава, че котките са ни дали знак. Затова си мисля, че Ленобия също е на наша страна.

— И може да ни помогне да излезем през онази ниска част на оградата до конюшните.

— Да, но не казвай за това на никого, дори и на Дарий. Заклеваш ли се?

— Да, добре. Честен кръст и да пукна ако…

— За мен е достатъчно да обещаеш, че няма да казваш — прекъснах я аз. — Не искам да чувам от устата ти нищо, свързано със смърт.

— Добре, де.

— След като излезем оттук, няма да се връщаме в тунелите. Отиваме в манастира на бенедиктинките.

Погледът й беше сериозен и доста по-интелигентен от това, което очакваха хората от нея.

— Мислиш ли, че е добра идея?

— Вярвам на сестра Мери Анджела и имам лошо предчувствие за тунелите.

— По дяволите! Мразя, като говориш така.

— Аз също. Но докато бяхме тях, усетих странна мърдаща тъмнина и мисля, че знам какво означава.

— Неферет — прошепна Афродита.

— Страхувам се, че е така — потвърдих и започнах да разсъждавам на глас. — Мисля, че компанията на монахините може да не й хареса. Освен това сестра Мери Анджела ми каза, че там е място на някаква сила. Сигурно затова не се изненада много от способността ми да контролирам стихиите. Доколкото знам, наричат онова място Грото Мария — докато говорех, спокойствието и вътрешната ми увереност ми показаха, че Никс е доволна от решението ми. — Може би ще успеем да използваме онази сила там, както се възползвахме от силата над източната част на стената. Дано да ми помогне да държа всички ни скрити.

— Грото Мария? Звучи ми като нещо, дето се намира в океана, а не в Тулса. Както и да е. Само не забравяй, че мястото на силата до източната стена вече не става за нищо, откакто беше зазидано завинаги — каза тя. — А какво ще правят Стиви Рей и останалите откачалки? Без да споменавам за гаджетата ти?

— Ще ни чакат там. Поне така се надявам. Гарваните-демони ги наблюдават.

— Знаеш ли, през тези няколко дни бях все около нея. Мога да ти кажа, че е доста изобретателна и някои от малките й хитрини не са с положителен знак. — тя замълча и се размърда неудобно на стола си.

— Какво имаш предвид? — Ще ти кажа, но искам да ми обещаеш, че ще ми повярваш.

— Добре, обещавам, казвай.

— Ами, твоята НДП и торбата й с хитрини ми напомни за нещо. Нещо, което открих, след като аз и тя… нали се сещаш?

— Се Обвързахте? — казах и се опитах (безуспешно) да остана сериозна.

— Изобщо не е смешно — измърмори тя. — Доста е потискащо дори. Но зарежи сега. Помниш ли, когато говорихте със Стиви Рей за продължението на тунелите и докъде стига мрежата им?