Преследвана

Времето беше просто отвратително. Със сигурност щях да му се наслаждавам повече, ако го гледах от топла суха стая. Беше истинска вихрушка, но когато елементите изпълниха заповедите ми, бурята се разбесня като хала. Взрях се в оградата, за да проверя дали гарваните демони ни забелязват, но стихиите си вършеха работата перфектно и ни вкараха в нещо като снежна топка. Ледът и вятърът бяха толкова силни, че щях да тупна на земята, ако не беше Дарий, който притежаваше рефлекси на котка и успя да задържи и мен, и себе си на крака.

Аналогията с котките ми напомни, че докато напредвахме бързо, но внимателно, по замръзналия тротоар, покрит с внезапно спусналата се мъгла, не видях нито една котка. Добре, времето беше пълна гадост, особено след като се намесих и аз. Знаех, че котките не обичат да се мокрят, но през месеците, докато живеех в „Дома на нощта“, не си спомням да съм вървяла някога из училището, без да срещна поне две гонещи се котки.

— Не виждам нито една котка — казах на Дарий.

— И аз го забелязах — кимна той.

— Какво може да означава това?

— Неприятности.

Но сега нямах време да размишлявам по въпроса за котките (и да се тревожа за Нала). Вече усещах, че енергията ми се изчерпва. Трябваше да съсредоточа всичките си сили, за да продължа да тичам и да нашепвам молитви към Вятъра, Водата и Огъня.

— Ние сме нощта, нека Духа на нощта ни покрие… да ни обвие в мъгла… Духай, Вятър, пази ни от лоши очи…

Бяхме почти пред общежитието, когато дочух глас на момиче. Не разбрах какво казваше, но напрегнатият й глас можеше да означава само едно — нещо не беше наред. Стягането на мускулите на Дарий и начинът, по който се опитваше да види какво става през забърканата от елементите супа, ми показа, че той също я е чул.

Колкото повече се приближавахме, толкова по-ясно чувахме момичето и думите й постепенно придобиха смисъл.

— Не, аз… искам само да се върна в стаята си — дочу се изплашеният глас.

— Ще се върнеш. Но след като приключа с теб.

Замръзнах на място и дръпнах Дарий да спре, защото разпознах мъжкия глас, преди да чуя отговора на момичето.

— Може би по-късно, Старк. Може би…

Но думите спряха рязко, чу се лек писък и всичко завърши със стенание. Последва познатото мляскане и онези сладостни стонове.

Двадесета глава

Дарий хукна напред и ме повлече със себе си. Влязохме в малкото дворче пред входа за стаите на момичетата. Оттам започваше широка стълба с разнебитен висок до кръста каменен парапет, много удобен, ако искаш да поседиш върху него и да пофлиртуваш с гаджето си, което те изпраща до вратата и използва момента да те целуне за лека нощ.

Това, което видях, беше изродена версия на целувката за лека нощ, каквато обикновено си я знаехме тук. Старк стискаше момичето в лапите си и това можеше да мине за прегръдка, ако не беше очевидно, че секунди преди зъбите му да се забият във врата й, тя се бе опитала да избяга. Гледах потресена как той издевателства над нея, глух и сляп за нас. Нямаше значение, че стоновете й вече добиваха сексуален привкус. Искам да кажа, всички знаем, че когато вампир ухапе някого, се случва точно това: еротичните рецептори на жертвата (а в този случай тя беше стопроцентова жертва!) и на вампира се задействаха. Момичето изпитваше физическа страст, това беше сигурно, но широко отворените, изпълнени с ужас, очи и вдървеното й тяло говореха ясно, че тя не би позволила това, ако имаше избор. Старк пиеше от гърлото й на големи глътки. Стенеше като диво животно и свободната му ръка ровеше под полата на момичето, наместваше се между краката му и…

— Веднага я пусни! — извика Дарий, отскубна ръката си от моята и излезе от мъглата, която ни скриваше от света. Старк пусна момичето и то се свлече на земята като непотребна вещ. Изскимтя като бито куче и запълзя към Дарий. Воинът извади от джоба си отдавна излязла от мода платнена носна кърпичка, подаде ми я и каза:

— Помогни ми.

И се намести светкавично — истинска планина от мускули — между изпадналото в истерия момиче и Старк. Приклекнах до жертвата и установих с изненада, че беше Бека Адамс, готината блондинка от четвърти курс, която си падаше по Ерик. Без да изпускам от поглед Дарий и Старк, й подадох кърпичката и зашепнах успокояващи думи.

— Вие двамата, да не би да ме следите? — озъби ни се Старк. Очите му все още просветваха в червено, по устата му имаше кръв. Той я изтри разсеяно с опакото на ръката си и аз отново видях пулсиращата тъмнина около него. Не беше съвсем ясна, по-скоро нещо като сянка в сянката, която ту влизаше, ту излизаше от полезрението ми и беше по-лесно да я забележиш, когато не я следиш с поглед.