Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

и вместо да го чака то да дойде някога „при него“, сам отива при бъдещето си и в този смисъл го изпреварва, оставя го зад себе си, то нима това е възможно? Рискът ни вкарва преждевременно в бъдещето, „завихря“ времето и в този смисъл — защото движещото се наистина има предимство пред движеното — го изпреварва, оставя го след себе си, прави бъдещето си подчинено и предразположено към себе си, към човека, който е способен истински да рискува, да се „въвлича“ в авантюри. Затова съвсем не е сигурно, че „бъдещето е пред нас“, чрез риска ние имаме неоценимата възможност непрекъснато да го „пришпорваме“, да го изпреварваме, да го оставяме след себе си — бидейки устремени към ново, друго бъдеще. Рискуващият, обичащият рисковете човек се впуска вдъхновено и дръзко в бъдещето, не се задоволява с „непосредственото и пошло“ бъдеще, което „и без нас ще си дойде“, а значи живее в едно съвсем неочаквано и „предизвиквано“ бъдеще, което иначе никога няма да се появи, което ще се появи само ако сме способни на инициатива, на рискове, решително тласкащи го… към нас самите и към нашия живот. В такъв случай не се ли оказва, че

рискът е решително предизвикателство спрямо „отреденото“ ни бъдеще,

придаващо му живот и битие чак до степента то да бъде „пред-извикано“ от небитието, да бъде заставено послушно да дойде при нас. Така в риска и в дръзкото активно действие бъдещето ни се „предоставя“, оставя се да бъде покорено, а битието се отзовава на нашия порив. Всъщност единствено свободният човек е способен на рискове, рискът е територия на свободата; затова мадам Симон дьо Бувоар правилно е отбелязала, че

„който не обича риска, се страхува от свободата“

От друга страна ако аз приемам нещо „когато му дойде времето“ (и значи тогава то „ще си стане и от само себе си“), то моето включване почти нищо не означава. Ясно е, че подобно действие не е проява на „предвидливост“, а само на инертност, на дезангажираност със ставащото. Но това не е единствената ми възможност, аз мога да съм „предприемчив“, аз мога да проявя своята предприемчивост, способността си на инициатива. С това аз изпреварвам отреденото ми бъдеще — бъдещето на спокойно пребиваващ в своята инертност човек — и се впускам в едно ново, рисковано, изпълнено с неизвестности, но за сметка на това желано (и затова мое, автентично и личностно определено) бъдеще. „Чакането“ на бъдещето — което е толкова разпространено във всекидневността и във всекидневния език — не е единственото, което мога да направя с бъдещето си: рискът и предприемчивостта са другата ми възможност, възможност, разширяваща хоризонта на битието ми, „пращаща“ ме в едно бъдеще, което изцяло е моя заслуга, мое завоевание. По този начин аз решително скъсвам с онова безлично и бавно (като „гъста смола“!) изтичащо време, което — кой знае защо — бях склонен да свързвам с мен самия: та ние съвсем не се познавахме! Предприемчивият човек е заел възможно

най-изгодната позиция спрямо своето бъдеще

чрез своята предприемчивост той е преди (и в някакъв смисъл „над“!) онова, което бъдещето ще „благоволи“ да му отпусне ако само го „чакаше“, той е при онова бъдеще, което сам е избрал, отвоювал и създал между многото възможности, което сам е взел, а не е чакал да му бъде дадено по милост, като милостиня. Затова можем да кажем, че

успяват тези, които рискуват

които имат „нюх“ към риска и авантюрата, чието благоразумие не е довело до парализа на волята, а я е издигнало до измерението на автентичната свобода. Тъй като

времето не обича сериозността, а играта

то можем да приемем, че „рискът е игра с бъдещето, в която свободният печели“, а страхливият непременно губи — ако изобщо някога е в състояние да я започне (което е съмнително). В същото време несвободните се познават по това, че са прекалено сериозни, че са неспособни на игра и особено на увлечение от играта. Предприемчивият — свободният — човек не „кори“ бъдещето си за това, което „изневиделица се е стоварило върху главата му“ — злокобна участ на „само чакащите“ — той изцяло е отговорен за това, което „е било“, „е“ и „ще бъде“ с него самия и с живота му. Това може да се нарече

власт над времето, добивана в работа за бъдещето си