При Пеещата вода

Тогава чухме да отекват изстрели и воя на индианците. Не биваше да подхвърлям моята лейди на нови опасности. И тъй, потърсих й бързо едно добро скривалище, оставих конете при нея и хукнах към мястото на битката. Драгуните се отбраняваха храбро, но пътниците не бяха нито бойци, нито уестмани — стреляха упорито настрани. Но, cheer up9, моята карабина взе думата и само след късо време червенокожите драснаха. Това ни бе коствало жертви. Двама драгуни и трима пътници бяха мъртви. Имаше за съжаление и много ранени. Аз самият имах дупка от куршум в бедрото и едно порядъчно „лизване“ по хълбока. Въпреки това препуснах обратно да взема мис, за която берях големи грижи. Баща й също беше ранен. Беше получил една стрела в рамото — доста неприятно за човек, който не е уестман.

Естествено аз отидох да погледна и вожда. Той все още лежеше като мъртъв до водата и бе изтеглен горе. Зле си бе изпатил с онова пеене. По-късно дойде на себе си, но бе добре вързан. Щеше да остане при нас като заложник и отведен после от драгуните до Олд Форт Хол. Сега бях гледан с други очи. Наричаха ме спасител не само на лейди, ами и на цялата група, срещу което хич не се възпротивявах. Но хиляди пъти по-приятни ми бяха погледите, с които очите на мис отново и отново се спираха на мен. А аз… е, можех цяла вечност да съзерцавам милото красиво лице. Но за това нямаше време. Мъртвите трябваше да бъдат погребани, ранените — превързани. Последните се нуждаеха от грижи, но не биваше да оставаме при Кай-п’а заради жаждата за отмъщение на индианците. И тъй, отправихме се по възможно най-добрия начин към Мак Кини, най-близкото населено място, където намерихме лекарска помощ. Бенет Харисън уреди нещата така, че да лежа с него в една стая и заедно с него да бъда обслужван от Емили. Тя направи всичко възможно, но аз смятам, че се дигнах толкова бързо отново на крака благодарение на любовта. Бях прещастлив, когато чух, че не ми се е разсърдила за целувката там при Пеещата вода. А когато нейният баща узна това, изрази мнение, че тя и занапред трябва да ми го доказва. Тя ми каза, че предпочита завинаги да спре своите красиви, добри очи върху мен, отколкото да стане скуоу на Големия нож. И направи бедния скаут свой мъж, който почти не знае къде да се дене от щастие. Или не, Емили?

Ралф беше свършил с разказа си и при този въпрос погледна със сияйни очи своята „лейди“. Тя се изправи, отиде при него, долепи буза до неговата и отговори:

— My darling10 длъжна съм да ти принадлежа, защото без теб щях да бъда изгубена и сигурно мъртва.

— Небеса! — извика Джоб развълнуван. — Ти изобщо не се нуждаеш от сребърна мина, за да бъдеш щастлив!

— Не, наистина не се нуждая, стари ми Джоб. Мината е направо излишна. Тя ни създава големи грижи, понеже липсват ръце да броят всеки ден ей такъв куп долари. Затова дойдохме да ви заберем. Ще проявите ли готовност да ни помагате?

Джоб скочи, запрати с ритник трикракото си столче и изликува:

— Веднага, веднага! Жена, деца, край на мизерията. Дай да те прегърна, стари Ралф! За в бъдеще ще правим веднъж в годината една разходка по планините Бигхорн, за да принасяме благодарността си на твоята Пееща вода.