Принцът на тръните

Пътят може да е вечен, но ние не сме. Ние се износваме, разваляме се. Възрастта се отразява различно на различните хора. Някои прави по-корави, по-умни. Брат Елбан е такъв, жилав като стара кожа. Но накрая слабостта все пак идва, слабостта и старостта. Може би това е източникът на страха, който съзирам в очите му. Също като сьомгата, и той цял живот е плувал срещу течението, но сега вече знае, че не ще намери плитчини и тиха вода. Понякога си мисля, че ще е проява на милост да го убия с един удар, бързо, преди страхът да го е довършил по грозния начин.

— Какво е това място? — попита Макин.

Подземието сякаш нямаше край. Призрачни светлинки примигваха по тавана, някои се бяха включили при отварянето на вратата, други се събуждаха по-бавно, като тромави деца, които закъсняват за час. Толкова съкровища бяха струпани в подземието, че подът почти не се виждаше. Не вярвам дори силозите на холандските зърнени лордове да са толкова претъпкани. За да го опиша подобаващо, би трябвало да прибягна до богатия речник на тема форма и материя, разработен така любезно от Евклид и Платон. Цилиндри, по-дълги и по-широки от човек, и кубове със страна един метър се издигаха на спретнати купчини чак до тавана от Строителски камък, покрай стените се редяха конуси и сфери в телени люлки, всички покрити с дебел слой прах. Ред след ред, колона след колона, докъдето ти поглед стига и отвъд.

— Това е оръжейница — казах аз.

— И къде са оръжията? — Райк застана до нас след двубоя си с вратата. Изтри с ръкав потта от челото си и се изплю на прашния под.

— В кутиите — каза Макин и завъртя очи.

— Ми да ги отваряме тогава! — викна Бърло и извади изпод колана си малък лост. Братята нямаха нужда от втора подкана, че и от първа, идеше ли реч за плячкосване.

— Давай — казах му. — Но започни с някоя от по-далечните. Всичките са пълни с отрова.

Бърло направи няколко крачки навътре, преди да схване какво съм казал.

— Отрова? — повтори и се обърна, бавно някак.

— Най-добрата, която Строителите се успели да направят. Достатъчно, за да отрови целия свят.

— И как точно ще ни помогне това? — попита Макин. — Ще се промъкнем в кухните на Червен замък и ще сипем отрова в супата? Този план подхожда на детска игра, Йорг.

Направих се, че не съм чул последното. Въпросът му беше добър, а и в момента не бях в настроение да се карам с Макин.

— Тези отрови не е нужно да ги поглъщаш. Убиват по въздуха — казах.

Макин потри с длан лицето си, бавно, от очите надолу към брадичката.

— И ти откъде ги знаеш тези работи, Йорг? Погледнах я онази твоя книга, но там не пише нищо за отрови, дето убиват по въздуха.

Посочих с пръст натрупаните оръжия.

— Това са отровите на Строителите. — Измъкнах книгата от колана си. — Това е картата. А това — посочих Горгот — е доказателството колко са силни. Той, както и Алените от Червен замък.

Тръгнах към Горгот, който стоеше облегнат на лъскавата сребриста врата.

— Ако си направите труда да претърсите това подземие — продължих, — което не ви съветвам да правите, ще намерите цепнатини, през които подпочвените води влизат и излизат. И къде отива тази вода?

Замълчах в очакване на отговор, после си спомних какъв е интелектуалният капацитет на слушателите ми.

— Къде отива всяка вода? — Все същите празни погледи. — Надолу бе!

Сложих ръка върху деформираните оголени ребра, които стърчаха от гръдния кош на Горгот. Той изръмжа — и мечка гризли не би се справила по-добре — и вибрацията под ребрата му буквално ужили пръстите ми.

— Изтича надолу към долината, където макар и силно разредена, отровата превръща хората в чудовища. А откъде идва водата? — попитах.

— Отгоре? — Макин поне имаше куража да опита.

— Отгоре — съгласих се. — Нашата отрова се просмуква в почвата и малкото, което стига до Червен замък, боядисва хората там, Алените, в приятния нюанс на варен омар. И точно това, братя мои, прочетох за отровата в тази книга, писана преди има-няма хиляда години и озовала се в ръцете на вашичкия Йорг.

Обърнах гръб на Горгот, преди да е решил дали да ми хвърли един бой. Личеше си, че го сърбят ръцете.

— И тези отрови, в интересните си кутии, са направили всичко това, забележете, само с едно изтичане, случило се в древни времена и размивало се в продължение на хиляда години. С други думи, брат Бърло, добре ще е засега да прибереш лоста и да не бараш кутиите.

— И к’во ше праиме ние с тях, Йорх? — изфъфли Елбан до лакътя ми. — Мръсна работа ми се види туй, честно.