Принцът на тръните

Кодин не помръдваше, само треперливата светлина на фенерите хвърляше игриви сенки по лицето му. Накрая, след дълго мълчание, каза:

— Видях Гелет. Видях Червен замък и слънцето, което стопи планината. Забележителни фойерверки.

Мъжете в кръга взеха да кимат одобрително. Кодин вдигна ръка.

— Ала един крал се познава по приближените му. Един крал трябва да бъде пророк в родната си земя — каза високо.

Не ми харесваше накъде е тръгнал.

— Стражът ще ви служи, ако тези… ваши братя ви останат верни, след като им обясните какъв риск върви с верността им — добави той. През цялото време ме гледаше в очите, погледът му спокоен и нетрепващ.

Описах още половин кръг, докато пред погледа ми не попадна Райк. Толкова беше голям, че изпълни полезрението ми, очите ми бяха на едно ниво с гърдите му. Вонеше отвратително.

— За бога, Райк, смърдиш като купчина тор, че и по-зле.

— К’во? — Райк сбърчи чело и посочи Кодин. — Той рече, че трябва да спечелиш братята за каузата. А туй значи да спечелиш мен! Щото сега братята правят к’вото аз им кажа. — Ухили се и в устата му лъснаха празнините, които бях оставил там в подземията на връх Хонас.

— Казах, че няма да ви лъжа. — Разперих ръце. — Приключих с лъжите. Вие сте мои братя. Онова, за което ви моля, ще покоси мнозина от вас. — Свих уж замислено устни. — Не, няма да ви моля за това.

Райк се намръщи още повече.

— За к’во нема да ни молиш, лисицо дребна?

Опрях два пръста в гърдите си.

— Намушка ме собственият ми баща, Малчо Райчо. Ето тук. Как да останеш безразличен след нещо такова? Сега гледам на света по различен начин. Затова ти поведи братята, хванете отново пътя. Счупете няколко глави, изпразнете някоя и друга бъчонка бира и нека ангелът, дето бди над бандитите, напълни ръцете ви със сребро.

— Искаш да си тръгнем? — попита Райк.

— Лично аз бих тръгнал към Конски бряг — отвърнах. — Натам. — И посочих.

— А ти к’во ше праиш?

— Аз ще тръгна с капитан Кодин. Току-виж съм се спогодил с баща си.

— Ше се спогодиш друг път! — Райк фрасна Бърло по ръката, нищо лично, просто вродената му агресивност беше прекипяла. — Всичко си планирал ти, копеленце дребно. ’Се тъй правиш, блъфираш, а асата си ги скрил некъде. Ние ше газим в калта към Конски бряг, а ти ше го раздаваш крал тука, ше пиеш от златна чаша и ше си бършеш задника с коприна. Оставам и нема да те изпусна от очи, докат’ не си зема к’вото ми се полага.

— Казвам ти го като брат, нищо че си грозна торба с фъшкии, Райк. Тръгвай, докато още имаш тази възможност.

— А, не, пич — рече Райк и ухили победоносно.

Отказах се да го убеждавам.

— Хората на Кодин не могат да припарят на турнира. Но боклуци като нас се мъкнат по всякакви събори, надушват къде има кръв, пари и жени. Братята могат да се смесят с навалицата на турнира и никой няма да им обърне внимание. Когато ударя, от вас искам да удържите ситуацията, докато Горски страж се придвижи. Искам да удържите портите на Призрачния. Ще трае броени минути, но това ще са най-кървавите минути, които сте виждали, гарантирам ви.

— Ше удържим — каза Райк.

— Ще удържим. — Макин вдигна млатилото си.

— Ше удържиме! — ревнаха Елбан, Бърло, Лъжеца, Роу, Кент Червения и другите десетина братя, които ми бяха останали.

И тогава се обърнах отново към Кодин и казах:

— Може и да удържат.

46.

— Сър Алейн, наследник на баронство Кеник.

И ето ме мен, пришпорил в умерено темпо коня си, навлизам в турнирната арена да заема отреденото ми място под акомпанимента на вяли ръкопляскания.

— Сър Аркъл, трети син на лорд Мерк — изкънтя отново гласът на викача.

Сър Аркъл ме последва на арената с боздуган в ръка. Повечето от участниците в голямото меле бяха въоръжени с някакъв вид отварачка — брадви, боздугани, млатила, все инструменти за отваряне на броня или за трошене на костите под нея. Когато се биеш с човек, който е брониран от главата до петите, обичайната тактика е да го млатиш с нещо тежко, докато не го осакатиш почти до смърт, и после да го избавиш от мъките му, като го ръгнеш с нож в пролуката между нагърленика и нагръдника или в прореза за очите.

Аз пък имах меч. Мечът на Алейн по-точно. И да е имал друго оръжие, по-подходящо за мелето, то беше останало при ескорта му, а той, както знаем, избяга.

— Сър Джеймс от Хей.

Едър мъж с очукана броня, тежка брадва и пика за пронизване на метал.

— Уилям от Бронд. — Висок, с ален глиган на щита и млатило с шипове.

Продължаваха да прииждат. Тринайсет на брой. Накрая всички се подредихме на арената. Късметлийско число. Рицари от различни земи, нагиздени за война. Мълчаливи, ако не броим тихото цвилене на конете.

В другия край на арената, в сянката на замъка — пет реда пейки, в центъра им — стол с висока облегалка, драпиран с цикламеното на империята.

Граф Ренар стана. Корион седеше на пейка до него, невзрачна фигура, която привличаше погледа както магнитът привлича желязо.

От двеста стъпки разстояние не различавах лицето на Ренар, виждах само блясъка на очите му под златната диадема и дългата тъмна коса.

— Начало! — Ренар вдигна ръка, после я спусна рязко.