Призраците на новото

Но това е лъжа, Чарли, и двамата го знаем, и домът се опиваше от тази лъжа по моето време, по времето на баща ми, на дядо ми и преди това. Убийците са си нанасяли раните тук в течение на повече от двеста години. Стените са били оплискани. Дръжките на вратите бяха станали лепкави. Лятото в картината на Гейнсбъро остаря. А убийците идваха и си отиваха, Чарли, и оставяха на съхранение грехове и спомени за грехове.

А когато се нагълташ с толкова много мрак, Чарлз, трябва да повърнеш, нали така?

Животът ми е средство за повръщане. Гади ми се от собственото ми минало.

Също като на дома.

И накрая, натъпкана с вина, ужасно тъжна, една нощ чух търкането на старите грехове в леглата на тавана. И от това спонтанно търкане къщата запуши и пламна. Чух как огънят обхвана библиотеката и се захвана да поглъща книгите. После го чух да пие вино в избата. По това време вече бях излязла през прозореца и се бях спуснала по бръшляна на моравата с прислугата. В четири сутринта си направихме пикник край езерото с шампанско и бисквити от къщичката на вратаря. Пожарникарите от града пристигнаха в пет сутринта, точно за да видят как покривът рухва и огромни фонтани искри се устремяват към облаците и избледняващата луна. Почерпихме и тях с шампанско и гледахме как Грайнуд умира окончателно. На разсъмване не бе останало нищо.

Трябваше да се самоунищожи, нали, Чарли? Бе станал толкова зъл от моите хора и от самата мен.

Дълго стояхме мълчаливо в студената зала. Накрая се размърдах.

— Мисля, че да, Нора.

Отидохме в библиотеката. Нора извади чертежи и купчина тетрадки.

— Точно тогава ми дойде вдъхновението. Да построя Грайнуд отново. Да събера грамадния сив пъзел! Като възкръснал от пепелта си феникс. Така че никой да не разбере за болестта и смъртта му. Нито ти, Чарли, нито някой от приятелите ми; нека всички си останат в неведение. Моята вина за унищожаването му бе огромна. Какъв късмет, че съм богата. Можеш да подкупиш пожарникари с шампанско и селските вестници с четири каси джин. Вестта, че Грайнуд се е превърнал в пепел, не се разпространи и на миля оттук. По-нататък ще разкажа. А сега, на работа! И се втурнах при адвоката в Дъблин, при когото татко държеше архитектурните планове и детайли от интериора. Месеци наред седях със секретаря и описвах гръцки лампи и римски керемиди. Затварях очи, за да си спомня всяка педя килим, всеки пискюл, всяка украса рококо на тавана — всичко, всяка месингова гравюра, всяка скара на камина, всяка дръжка на врата. И когато списъкът от трийсет хиляди неща най-сетне бе съставен, повиках дърводелци от Единбург, майстори от Сиена, каменоделци от Перуджа. И те чукаха, ковяха, засаждаха, изрязваха и подреждаха цели четири години, Чарли, а аз обикалях завода край Париж да гледам как паяците тъкат гоблена и килимите. И как изработват стъклата в Уотърфорд.

О, Чарлз, случвало ли се е някога в историята човек да възстанови нещо напълно разрушено в първоначалния му вид? Забрави миналото, остави кокалите да си почиват! Е, не и аз, помислих си — Грайнуд ще се издигне отново и ще бъде същият, какъвто е бил и преди. Но макар да изглежда като стария Грайнуд, щеше да бъде наистина нов. Ново начало, мислех си аз, и докато го възстановявах, водих тъй тих и спокоен живот, Чарлз. Приключението на работата бе достатъчно.

Когато завърших къщата, си помислих, че съм завършила себе си. Докато приветствах възкресението на Грайнуд, приветствах самата себе си. Най-сетне, мислех си, в Грайнуд ще дойде щастлив човек.

И ето че преди две седмици всичко бе готово, бе изсечен последният камък, поставена бе последната керемида.

Разпратих покани по целия свят, Чарли, и вчера вечерта всички пристигнаха — лъвски прайдове от Ню Йорк, миришещи на хлебно дърво. Бързоноги момчета от Атина. Негърски балет от Йоханесбург. Трима сицилиански бандити, или пък бяха актьори? Седемнайсет цигуларки, които можеха да бъдат похитени, когато оставиха цигулките и вдигнаха полите. Четири шампиона по поло. Един професионален тенисист да опъне червата ми. Един мил френски поет. Господи, Чарлз, трябваше да е наистина страхотно откриване на имението Феникс на Нора Грайндън! Откъде можех да знам или да предположа, че къщата няма да ни поиска?

— Може ли една къща да иска или да не иска?

— Да, когато е съвсем нова, а всички други — много стари, независимо от възрастта. Домът бе новороден. А ние — застояли и умиращи. Той бе добър. Ние — зли. Той искаше да си остане невинен. И затова ни изгони.

— Как?