Пробуждането

26 септември

Мило мое дневниче,

Съжалявам, че толкова дълго не писах, а и наистина не мога да обясня защо не седнах да пиша… освен че се натрупаха толкова много неща, за които се чувствам изплашена да говоря, дори и на теб.

Първо трябва да споделя, че се случи нещо ужасно. В деня, в който Бони, Мередит и аз бяхме на гробището, там бил нападнат някакъв старец и едва не загинал. Полицаите още не са открили кой е извършил нападението. Хората говорят, че старецът бил побъркан, защото когато се събудил, започнал да бълнува несвързано за някакви „очи в мрака“ сред дъбовете и други подобни измислици. Но аз си спомням какво се случи с нас онази вечер и съм много изплашена.

Всички се изплашиха, не само аз, и на всички ученици забраниха да си показват носа навън, след като се стъмни или можело да излизат само на групи. Но вече изминаха около три седмици и други нападения не последваха, така че възбудата постихна. Леля Джудит ми каза, че сигурно го е извършил някой скитник, пришълец в нашия град. Бащата на Тайлър Смолуд дори изказа предположението, че старецът може сам да се е наранил… макар че според мен по-вероятно е някой друг да го е захапал за гърлото.

Но в момента аз съм заета най-вече с моя план Б. Поне засега всичко се развива добре. Дори получих от „Жан-Клод“ няколко писма и букет червени рози (чичото на Мередит е цветар). Май вече всички забравиха, че някога съм се интересувала от Стефан. Така престижът ми е запазен. Дори Каролайн не ми създава неприятности.

Всъщност нямам представа с какво се занимава Каролайн тези дни, пък и това не ме вълнува. Въобще не съм я срещала на обяд или след часовете; тя май напълно се е изолирала от групата, в която доскоро се подвизаваше.

В момента ме интересува само едно. Стефан.

Дори Бони и Мередит не осъзнават колко важен е той за мен. Страхувам се да го споделя с тях; опасявам се да не ме помислят за луда. В училище си надявам маската на спокойствието и самоконтрола, но вътрешно… е, с всеки изминал ден става все по-зле.

Леля Джудит започна да се тревожи за мен. Тези дни все ми повтаря, че не се храня достатъчно и е права. Не мога да се съсредоточа върху уроците в часовете, нито върху каквото и да е друго, колкото и да е забавно като например събирането на помощите за къщата на духовете. Не мога да се концентрирам върху нищо друго, защото постоянно си мисля само за него. А дори не разбирам защо.

От онзи ужасен следобед той въобще не е разговарял с мен. Но ще ти кажа нещо много странно. Често се случва да погледна към него и да уловя погледа му, насочен към мен. В часовете седим през няколко чина и за да ме погледне, му се налага да се извърти на чина си. Не се сваля с никое друго момиче, поне така на мен ми се струва, така че слухът, че бил наркоман, свърши добра работа. Случва се да изчезне някъде между часовете или след тренировките с отбора по футбол. Освен това никога не съм го виждала в столовата. Нито е канил някого на гости в стаята си в пансиона. И след училище нито веднъж не отиде в сладкарницата.

Как тогава да намеря някое място, където той да не може да избегне срещата с мен! Това се оказа сериозен проблем за осъществяването на моя план Б. Бони ми каза веднъж: „Защо не връхлети някоя гръмотевична буря, ама когато и той е с нас, та да трябва да се скрием някъде заедно?“ А пък Мередит ми подскажа, че няма да е зле колата ми да се радвали точно пред вратата на пансиона му. Но нито една от тези идеи не е осъществима на практика. Направо ще откача, докато се опитвам да измисля нещо по-добро.

Всеки ден става все по-зле. Имам чувството, че съм обтегната пружина, която всеки миг ще се скъса. Ако в най-скоро време не измисля нещо, аз ще…

За малко щях да напиша „ще умра“.