Пробуждането

Елена се поколеба.

— Писна ми да чакам. — Каза го колкото можеше по-нехайно. — Както и да е, мисля, че свършихме достатъчно работа за един ден.

— Значи вече си съгласна с мен — заключи Бони.

Мередит не каза нищо, но изгледа Елена с изпитателен, недоверчив поглед. Елена се почувства неудобно. Струваше й се, че черните очи на приятелката й проникват в съзнанието и четат мислите й.

През този уикенд и през цялата следваща седмица Елена работи върху плановете за Къщата на духовете. Никога нямаше достатъчно свободно време, за да бъде със Стефан и това я безпокоеше, но още повече я притесняваше самият Стефан. Усещаше страстта му към нея, но в същото време усещаше и че той се бори с тази страст и всячески се старае да не остава насаме с нея. В много отношения той си оставаше същата загадка както първия път, когато го видя.

Никога не говореше за семейството си или за живота си, преди да дойде във Фелс Чърч, а когато тя започваше да го обсипва с въпроси, той просто ги отбягваше. Веднъж го попита дали съжалява, че е дошъл тук. За миг очите му светнаха, а зеленото в тях заискри като зелените листа на дъба, върху които се отразяваше бистрият поток.

— Как бих могъл да съжалявам, когато ти си тук? — попита той и я целуна така, че разсея всичките й съмнения. В този момент Елена разбра какво означава пълното щастие.

Усещаше и неговата радост, а когато той се отдръпна, видя засиялото му лице, сякаш слънцето се отразяваше от него.

— О, Елена — прошепна Стефан.

Да, имаше и щастливи мигове като този, но напоследък той я целуваше все по-рядко и тя усещаше как двамата се отдалечават все повече.

През онзи петък Елена, Бони и Мередит решиха да преспят в дома на семейство Маккълоу. Небето беше посивяло и заплашваше всеки момент да завали, когато Елена и Мередит влязоха в къщата на Бони. Беше необичайно студено за средата на октомври, а дърветата от двете страни на тихата уличка вече бяха усетили първия полъх на студения зимен вятър. Кленовете приличаха на червени огньове, а дърветата гинко сияеха в жълто.

— Добре дошли у дома! — посрещна ги Бони на вратата. — Цялата къща е само за нас до утре следобед, когато нашите ще се върнат от Лийсбърг. — Поведе ги навътре, като грабна охранения пекинез, който се опитваше да се измъкне през вратата. — Не, Яндзъ, стой вътре. Яндзъ, не, недей! Не!

Но беше прекалено късно. Кученцето бе избягало и сега тичаше през предния двор към самотната бреза, където заджавка пискливо нагоре към клоните, въртейки дебелото си задниче.

— О, какво ли преследва сега? — въздъхна Бони и запуши ушите си с длани.

— Прилича ми на гарван — обади се Мередит.

Елена се вцепени. Направи няколко крачки към дървото и погледна нагоре към златистите му листа. И ето че беше там. Същият гарван, който бе видяла вече два пъти. Може би три пъти, помисли си момичето, когато си спомни за тъмната форма, която размахваше криле сред клоните на дъба в гробището.

Когато погледна към птицата, усети как стомахът й се сви на топка от страх, а ръцете й изстинаха. Гарванът се взираше отново в нея с блестящото си черно око почти с човешки поглед. Това око… къде бе виждала такова око?

Трите момичета отскочиха внезапно назад, когато гарванът нададе дрезгав крясък, размаха крила и полетя от дървото към тях. В последния миг се стрелна надолу към малкото кученце, което лаеше истерично. Озова се на сантиметри от оголените зъби на Яндзъ, после отново се издигна нагоре, прелетя над къщата и изчезна сред тъмните орехови дървета отвъд нея.

Трите момичета замръзнаха от удивление. После Бони и Мередит се спогледаха и напрежението се разсея, преминавайки в нервен смях.

— За миг ми се стори, че ще ни нападне — каза Бони, приближи до разярения пекинез и го повлече обратно към къщата, докато Яндзъ лаеше неудържимо.

— На мен също — промълви тихо Елена. Последва приятелките си вътре, но не се присъедини към смеха им.

След като двете с Мередит подредиха вещите си, вечерта премина по познатия обичай. Безпокойството на Елена бавно се разсея, докато седеше в претъпканата дневна на Бони край пращящия огън в камината с чаша горещ шоколад в ръка. Не след дълго, докато трите приятелки вече обсъждаха последните планове за Къщата на духовете, тя вече се чувстваше напълно успокоена.

— Свършили сме страхотна работа — обобщи накрая Мередит. — Само дето посветихме толкова много време да измислим костюмите на всички останали, че не успяхме да помислим за нашите.

— Моят е лесен — заяви Бони. — Ще бъда друидска жрица и се нуждая единствено от венец от дъбови листа за косата и бяла роба. Двете с Мери ще я ушием за една нощ.

— Аз пък ще се облека като вещица — замислено промълви Мередит. — За целта ми трябва дълга черна рокля. А ти, Елена?

Приятелката й се усмихна.

— Е, предполагаше се да бъде тайна, но… леля Джудит ме заведе при шивачка. В една от книгите, които използвах, за да се подготвя за устния си доклад, попаднах на илюстрация на ренесансова рокля и ние я изкопирахме. Ушита е от бледосиня венецианска коприна и направо е жестока.

— Звучи интересно — каза Бони — и доста скъпо.