Пробуждането

— Не ти е необходим — изтърси неочаквано за себе си Стефан и Катрин му се усмихна. Толкова беше красива. В гърдите му се надигна болка.

— А пък аз толкова малко те виждам през деня — продължи баща му. — Рядко ни даряваш с удоволствието да се порадваме на твоята компания преди смрачаване.

— През деня уча уроците си или се посвещавам на другите си любими занимания — обясни тихо Катрин и сведе мигли. Стефан знаеше, че това не беше вярно, ала не каза нищо. Никога не би издал тайната на Катрин. Тя отново погледна към Джузепе. — Но ето че сега съм тук.

— Да, да, така е. Трябва да ти кажа, че тази вечер ще имаме много специално меню в чест на завръщането на баща ти. Деймън… с теб ще си поговорим по-късно. — Джузепе даде знак с ръка на прислужника, преди да напусне стаята. Стефан, силно развълнуван, се обърна към Катрин. Толкова рядко му се отдаваше възможност да разговаря с нея без присъствието на баща си или Гудрен, флегматичната германска прислужница на Катрин.

Но това, което съзря, го прониза като удар в стомаха. Катрин се усмихваше с онази потайна усмивка, с която често го беше дарявала.

Само че сега погледът й не беше насочен към него, а към брат му Деймън.

В този миг Стефан мразеше брат си, мразеше неговата красота и грациозност, неговата чувственост, която привличаше жените като нощни пеперуди, устремени към пламъка. В този миг му се искаше да удари Деймън, да размаже красивото му лице. Но вместо това Стефан остана неподвижен, докато наблюдаваше как Катрин пристъпваше бавно към брат му, стъпка по стъпка, докато дългата й рокля от златист брокат шумолеше по пода.

И докато ги наблюдаваше, Деймън протегна ръка към Катрин и жестока триумфираща усмивка озари лицето му.

Стефан се отдръпна рязко от прозореца.

Защо трябваше да разравя старите рани? Но дори докато оставаше потънал в нерадостните си мисли, ръката му неволно подръпваше тънката златна верижка, скрита под ризата. Палецът и показалецът му нежно се плъзнаха по пръстена, закрепен на нея, преди да го вдигне към светлината.

Тънката златна халка на пръстена бе с извънредно фина изработка и петте столетия не бяха затъмнили блясъка й. Към пръстена беше закрепен само един скъпоценен камък — лапис лазули, голям колкото нокътя на кутрето му. Стефан се загледа в пръстена, после премести погледа си към тежкия сребърен пръстен на ръката си, също украсен с камък от лазурит. Гърдите му се свиха от познатото болезнено стягане.

Не можеше да забрави миналото. Всъщност не желаеше това. Въпреки всичко, което се бе случило, той много държеше на спомените си за Катрин. Но имаше още един спомен, който наистина не искаше да се пробужда в паметта му. Една страница, която не желаеше да разгръща. Можеше да изгуби разсъдъка си, ако се опита да потърси облекчение от този ужас, от този отвратителен спомен. Както бе полудял тогава, в онзи ден, последния ден, когато прозря проклятието си…

Стефан се наведе към прозореца и притисна чело в студеното стъкло. Неговият учител обичаше да му повтаря още една мъдрост: Злото никога не намира покой. Може да тържествува, ала никога не намира покой.

Защо все пак бе дошъл във Фелс Чърч?

Надяваше се да намери тук покой, ала това се оказа невъзможно. Никога нямаше да бъде приет, душата му никога нямаше да се успокои. Защото той беше олицетворение на злото. И не можеше да се промени.

Тази сутрин Елена стана по-рано от обичайното. Чу как леля Джудит се суетеше горе в стаята си, докато се приготвяше за душа. Маргарет още спеше, свита в леглото си като мишле. Елена премина съвсем тихо покрай полуотворената врата на стаята на по-малката си сестра и продължи нататък по коридора, за да излезе навън.

Въздухът тази сутрин беше удивително свеж и чист. Сред клоните на дюлята се криеха само обичайните сойки и врабчета. Елена, която снощи бе легнала с пулсиращи от главоболие слепоочия, вдигна лице към чистото синьо небе и пое дълбоко дъх.

Днес се чувстваше много по-добре от вчера. Беше обещала на Мат да се видят преди училище и макар да не очакваше с нетърпение тази среща, беше сигурна, че всичко ще бъде наред.

Мат живееше само на две преки от училището в проста фермерска къща, подобна на останалите по улицата, с изключение на това, че беше по-окаяна от всичките наоколо и боята по фасадата й беше по-олющена. Мат Хъникът можеше да се определи като типичен американец. Косата му беше късо подстригана заради футболния сезон, а кожата му — загоряла от работа на открито във фермата на дядо му. Сините му очи гледаха честно и открито, само че тъкмо днес, докато протягаше ръце към нея, за да я прегърне, в тях се долавяше лека тъга.

— Искаш ли да влезем вътре?

— Не, нека се поразходим — предложи Елена. Вървяха един до друг, но без да се докосват. По протежението на улицата се извисяваха кленове и кестени. Наоколо все още се бе запазила утринната тишина. Елена, свела поглед, за да гледа къде стъпва по мокрия тротоар, внезапно се почувства несигурна. Не знаеше откъде да започне.