Прокълнати жени ((Делфина и Иполита))

Под немощния блясък на гаснещи лампади
върху възглавки меки, пропити с аромат,
бленува Иполита за силните наслади,
отбулили воала на свян и знойна жад.

Тя дири с взор, помътен от бурята могъща,

на своята невинност лазура помрачен —
тъй както пътник вечер глава назад извръща
към хоризонта, гаснещ с отминалия ден.

Набъбналите сълзи в очите уморени,

премалата, видът й, отпаднал от сластта,
ръцете отмалели, оръжия строшени —
допълва всичко тая тъй крехка красота.

Делфина на колене, спокойна и щастлива,

я гледа и победно очите й пламтят:
тъй в свойта плячка хищник последен поглед впива,
преди да вбие зъби във вкусната й плът.

Красива мощ, склонена над прелест нежно-бледа,

надменна, прежадняла, все още пие с жар
упойващото вино на своята победа
и чака да й сложат в нозете сладък дар.

Тя гледа как в очите на жертвата й блика

мелодията няма, възпяваща страстта,
и тази благодарност, безкрайна и велика,
под клепките избила с въздишка на уста.

— Любима, Иполита, защо, какъв е този

твой страх? Не осъзна ли — не бива ни веднъж
да правиш хекатомби със свойте първи рози
под суховея мощен на всеки срещнат мъж!

Видя ли — мойте ласки са нежните мушици,

които милват вечер спокойните води,
а мъжките приличат на тежки колесници:
връхлитат и изриват по пътя си бразди.

Ще минат върху тебе с безжалостни копита

подобно впряг волове, опънали хомот.
Не страдай, погледни ме, о, мила Иполита,
ти, обич моя, моя надежда, мой живот,

да видя — дай — очите с лазур и звездопади,

божествената бездна, в която тайни спят!
Завесата ще вдигна пред тъмните наслади,
ще те приспя и няма да има край сънят!

Но трепва Иполита и шепне тя: „Делфина,

не съм неблагодарна, но… тоя вечен смут;
как страдам, как се мята душата ми невинна
като след нощ безсънна на оргии и блуд.

Усещам как нападат ме ужаси, кошмари

и призраците черни, строени в боен ред,
под стража ме повеждат по път сред дим и пари —
към хоризонта кървав, затворил се отвред.

Защо ли, обясни ми, див ужас ме връхлита?

Такова странно нещо ли сторихме в страстта?
Изтръпвам, като чуя: «Мой ангел, Иполита!»
И чувствам как протягам към тебе пак уста.

Не гледай строго, сестро, от мене възжелана,

обичам те — навеки ще те обичам аз,
макар и да ме водиш направо към капана,
за моята погибел раззинал алчна паст!“

Делфина тръсва гордо трагичната си грива,

железния триножник съборила от яд,
и хвърля гневен поглед, и казва с ярост дива:
— Кой дръзва да говори пред любовта за ад?

Проклет да е от всички, проклет да е навеки

мечтателят, от глупост, невиждана до днес,
потеглил по измамни и гибелни пътеки
и пръв решил да смеси в едно любов и чест!

Да, който иска в общо мистическо начало

да свърже мрак и блясък, и зной със студ суров,
во век не ще съгрее паралитично тяло
под слънцето пламтящо, наречено любов!

Върви, търси — щом искаш — мъжа глупак, жениха,

сърцето непорочно да ръфа настървен,
но знай, че ужасена, разкаяна и лиха
ще дойдеш да подложиш кървяща гръд пред мен.

И знай, че на земята един е господаря!…

И младото момиче със сълзи на лице
надава вик: „Усещам, в мен бездна се разтваря
и тя — и тая бездна — е моето сърце!

Като вулкан пламтяща, бездънна като ада!

Не ще насити никой чудовищната паст
и все тъй Евменида от люта жад ще страда,
и с факел ще разпалва изгарящата страст.

Но плътните завеси за нашата умора

жадуваното кътче нали ще оградят;
глава на твойто рамо как искам да оборя
и с хлад гробовен нека ме лъхне твойта гръд!“…

— Пропадайте, летете, окаяни създания,

пропадайте надолу сред зейналия ад,
сред тая бездна, дето престъпните желания,
бичувани от вятър, понесъл дим и смрад,

кипят и врат, клокочат като море сред буря.

Търсете, луди сенки, простор за свойта страст;
насладата ви мъки към мъки ще притуря
и никога не ще се насити този бяс.

В бърлогите ви слънце лъчи не ще разпери;

през процепите тесни бацилите струят
като светлика бледен на призрачни фенери
и с мириса си гнусен пронизват вашта плът.

Безплодието алчно на ласките ви щави,

суши и нова жажда разпалва то в гръдта
и като флаг разкъсан плющи, плющи плътта ви
под бесния, нестихващ самум на похотта.

Далече от тълпата, прокудени, презрени,

носете се — вълчици сред пустош в зной и мраз —
и следвайте съдбата, души неутолени,
докрай — и надминете Безкрайното у вас.