Пропастта на опрощението

Последва миг на блажена неопределеност, докато изчакваше възвръщането на спомените си, миг, в който нямаше нито грижи, нито притеснения. След това спомените нахлуха в главата му изведнъж, обявявайки присъствието си като арогантни улични хулигани, преди да се подредят в нещо като хронологичен ред.

Спомни си, че го бяха размразили, за да го “сурвакат” с неприятната вест за предстояща аудиенция с кралицата. Спомни си дванайсетоъгълната й кабина, снабдена с инструменти за изтезания, чийто зловещ полумрак се нарушаваше от отблясъците на електрическите уреди за мъчение. Спомни си черепа с очи-телевизорчета. Спомни си как кралицата си бе играла с него като котка с врабче. От всичките му грешки най-непростима и с най-неприятни последствия беше надеждата, че тя беше способна да му прости.

Куейч закрещя, осъзнал точно какво се бе случило с него и къде се намира. Виковете му бяха приглушени и тихи, смущаващо детински. Срамуваше се, като чуваше какви звуци излизат от гърлото му. Не можеше да помръдне нито една част от тялото си, но не защото беше парализиран — просто нямаше никакво място, за да помръдне дори един пръст на повече от част от сантиметъра.

Това ограничение му се стори странно познато.

Постепенно виковете му преминаха в хрипове и накрая — в усилено затруднено дишане. Това продължи няколко минути, после Куейч започна да тананика, като си повтаряше шест-седем ноти с решителния вид на луд или мантриращ монах. Сигурно вече го бяха спуснали под леда. Без погребална церемония, без последна назидателна среща с Жасмина. Просто го бяха напъхали в костюма и го бяха погребали под ледения щит, който “Гностично възкачване” буташе пред себе си. Нямаше представа колко време беше изминало — дали часове или по-голямата част от деня. Не смееше да мисли, че става въпрос за по-дълъг период.

Заедно с ужаса го връхлетя и усещането, че липсва някакъв детайл, което не му даваше мира. Може би заради чувството, че всичко това му е познато, което му носеше твърде ограниченото пространство или пък липсата на каквото и да е, което би могъл да погледне.

— Внимание, Куейч, внимание — прозвуча някакъв глас. — Фазата на намаляване на скоростта е приключена. Чакат се заповеди за системно включване.

Беше спокойният, доброжелателен глас на кибернетичната субперсона на “Доминатрикс”.

Осъзна стреснато, че всъщност не е в железния костюм, а по-скоро в ковчега за намаляване на скоростта на “Доминатрикс”, напъхан в точно отговаряща на формите на тялото му матрица във фазата на значително намаляване на скоростта. Куейч престана да тананика, едновременно оскърбен и дезориентиран. Изпита облекчение, в това нямаше никакво съмнение. Но преходът от перспективата за многогодишни мъки към сравнително благоприятната среда на “Доминатрикс” беше толкова рязък, че нямаше кога да свали емоционалното напрежение. Успя само да хлъцне от шок и учудване.

Изпита неопределена нужда да се върне обратно в кошмара и да излезе от него по-постепенно.

— Внимание, Куейч. Чакат се заповеди за системно включване.

— Чакай — каза той. Гърлото го болеше, гласът му излизаше мъчително от устата. Трябва да бе прекарал доста време в ковчега, използван в периода на намаляване на скоростта. — Чакай. Пусни ме да изляза оттук. Аз…

— Всичко задоволително ли е, Куейч?

— Малко съм объркан.

— В какъв смисъл, Куейч? Имаш ли нужда от медицинско внимание?

— Не, аз… — Направи пауза и цялото му тяло се сгърчи. — Само ме пусни оттук. След миг ще се оправя.

— Добре, Куейч.

Това, което ограничаваше движенията му, се отдръпна. Светлината нахлу през разширяващите се процепи в стените на ковчега. Познатите бордови миризми на “Доминатрикс” щурмуваха обонянието му Корабът тънеше в тишина, само от време на време прозвучаваше щракване от някоя система. Винаги ставаше така след намаляването на скоростта, когато бяха във фазата на акостиране.

Куейч се протегна, тялото му запука като стар дървен стол. Чувстваше се зле, но не толкова, колкото се беше чувствал след последното си прибързано размразяване на борда на “Гностично възкачване”. В ковчега, използван при намаляването на скоростта, беше упоен до загуба на съзнание, но повечето телесни процеси продължаваха нормално. Беше прекарвал само по няколко седмици в него по време на проучванията на всяка система, защото здравословните рискове, свързани със замразяването, надхвърляха ползата за кралицата от възпирането на процеса му на остаряване.

Той се огледа — все още не смееше да вярва, че му бе спестен кошмарът с костюма. Обмисли вероятността, че халюцинира, че е полудял, след като е прекарал няколко месеца под леда. Хиперреалното усещане на кораба обаче нямаше нищо общо с халюцинациите. Не си спомняше някога преди да е сънувал забавяне на скоростта… поне не сънища, водещи дотам да се събуди с викове. Но колкото повече време минаваше и колкото повече реалността на кораба започваше да кристализира около него, толкова повече това му се струваше най-вероятното обяснение.

Беше сънувал всеки миг от онези събития.