Пропастта на опрощението

В сърцевината на оръжието от оръжейната водопадът от реакции премина прага, след който започнатото стана необратимо. В него къкреха екзотични физически процеси, надигаха се като вряща вода. Никаква намеса вече не бе в състояние да предотврати изстрела, освен разрушаването на самото оръжие. Течаха последните системни проверки, сверките на прицелването и обсега се правеха сигурно за стотен път. Спираловидното ускоряване на процесите продължаваше: неясният проблясък премина в искра, която на свой ред се превърна в сфера от оголена, раздуваща се енергия с големина на топче за игра. Огнената топка продължаваше да расте, поглъщайки механизмите слой след слой. Микроскопичните сензори около раздуващата се сфера регистрираха вихрушки от събития на ниво елементарни частици. Самото пространство-време започна да се извива и накъдря, като краища на пергамент, поставен близко до пламъка на свещ. Сферата погълна останалия бастион от механизми и продължи да расте. Оръжието усещаше как изяждат частите му отвътре: едновременно възхитително и смразяващо преживяване. В последните си мигове то донастрои функциите от обема около разрастващата се сфера, изтиквайки все по-голяма част от контролиращия си разум в най-външните пластове. Кълбото продължаваше да расте, но сега започна да се деформира, да се удължава от едната си страна в пълно съответствие с предвижданията. Стрела от унищожителна сила се устреми напред и премина през вътрешността на изоставените машинни слоеве. Оръжието я усети като забиване на студена стомана. Върхът на стрелата излезе извън бронята му, извън рамката и се насочи към Халдора.

Разширяващата се сфера беше погълнала вече осемдесет процента от обема на оръжието от оръжейната. Към повърхността на газовия гигант се носеха ударни вълни: само след наносекунди оръжието щеше да преустанови своето съществуване и от него щеше да остане единствено бляскав облак в единия край на лъча.

Вече почти не разполагаше с пространство за обработка на процеса. Започна да се отказва от по-висшите функции на разума си, да изхвърля отделни свои части. Правеше го с любопитно благоразумие, за да запази някаква част от интелекта си до последния си миг. Вече нямаше решения за вземане, нямаше какво да прави, освен да чака унищожението си. Но то трябваше да знае: трябваше да запази разума си достатъчно дълго, за да се увери, че е нанесло някакво поражение.

Деветдесет и пет процента от оръжието от оръжейната вече се бяха превърнали в разярена топка фотолептонен адски огън. Системите му за мислене бяха смачкани във вид на тънка коричка от вътрешната страна на обвивката му, която вече започваше да се разпуква, нацепена от препускащата ударна вълна от експлозията. Разумът на машината се плъзгаше надолу по когнитивната стълбица, докато не остана нищо друго, освен упорито, бактериално усещане за собственото съществуване и фактът, че е тук, за да направи нещо.

Светлината се блъскаше в последните милиметри от бронята. В този момент пристигнаха първите визуални образи, идващи от Халдора. Камерите върху обвивката на оръжието от оръжейната докладваха на непрекъснатото намаляващия разум, единственото, което беше останало от някога хитрата интелигентност.

Лъчът беше достигнал до планетата. И с него се случваше нещо, тъй като се разпространяваше встрани от точката на попадението във вълна, породена от оптичното изкривяване.

Умът прекрати съществуването си. Последното, което си позволи, беше бързо стопяващото се радостно вълнение от достигането на крайната точка.

В дълбините на „Лейди Моруина” — в голямата зала на „Двигателна сила” — се случиха почти едновременно няколко неща. Силна светлина нахлу в залата през тесните безцветни цепнатини на утилитарните прозорци над куплунгите. Глаур, ръководителят на смяната, тъкмо премигваше, опитвайки да се отърси от временната слепота, причинена от ярката светлина — двигателните системи сякаш бяха гравирали в ретините му розово-зелени негативни форми — когато видя, че машинарията губи обичайната си безупречна синхронизация: за един миг, през който сърцето му спря да бие, му се стори, че режещата нереална заплетена маса от лостове, клапи и компенсатори, е на път да се изтръгне от цялото и, мятайки се необуздано, да превърне и самите себе си, и всички намиращи се в близост хора в кървава амалгама от метал и плът.

Но мигът отмина: регулатори и амортисьори работеха така, както беше предвидено, връщайки движението към обичайния му синкопиран ритъм. Не липсваха стонове и викове, израз на протеста на механиката — оглушителни и болезнени, — докато стотици тонове движещ се метал се съпротивляваха срещу ограничаващите ги панти и клапи, но нищо не се отскубна от цялото и не полетя по въздуха към него. Тогава Глаур забеляза, че алармените лампички на реактора и на сервоконтролните кутии на главния двигателен ансамбъл проблясват.