Пропастта на опрощението

Задачата им беше същата: да превземат кораба с минимални човешки жертви. Точната интерпретация на тази заповед обаче беше оставена на командващите офицери. И уврежданията на самия кораб, макар и нежелателни, съвсем не бяха толкова сериозен проблем, както докато “Носталгия по безкрая” беше все още в орбита. Първосвещеникът беше обещал на ултрите да им върне кораба, но предвид случилото се след опита за превземане на лайтхъгъра, изглеждаше твърде невероятно корабът да напусне някога повърхността на Хела. Той може би дори беше престанал да бъде кораб.

Катедралната гвардия напредваше бързо, като неутрализираше съпротивата с максимум сила. Ултрите нито веднъж не се възползваха от предоставената им възможност да се предадат.

В такъв случай, ако “минимални човешки жертви” означаваше смъртта на всички останали членове на екипажа, значи така щеше и да стане.

Корабът охкаше край тях, докато те си проправяха път с дълбаене, сечене и горене. Той отвръщаше на техните удари като намали броя им с няколко човека, но усилията му бяха станали спорадични и неправилно насочени. И в един момент, когато по-голямата част от кораба вече беше под сигурния им контрол, те изведнъж осъзнаха, че той всъщност умира. Само че това нямаше значение: първосвещеникът се интересуваше единствено от двигателите. Останалата част беше ненужно усложнение.

Капитанът знаеше, че умира. Всяко нещо трябваше да намери покой в даден момент и след всички тези векове, всички светлинни години, всички промени, започваше да мисли, че е намерил последното си предназначение. Струваше му се, че го е знаел още преди да види рамката. Може би дори преди да се беше изтърбушил, за да спаси замразените хора, които бе докарал от Арарат и Йелоустоун. Може би го беше разбрал от мига, в който преди девет години беше намалил скоростта си, когато от междузвездното пространство се беше насочил към това място на чудеса и поклонения. Изпълваше го умора още откакто го бяха събудили от съня му в океана на Арарат и новодошлите го бяха принудили да заеме, макар и неохотно, незабавна позиция на изострено внимание и да се евакуира по-скоро оттам. Също като Клавейн, отдал се на мрачни размисли на самотния си остров, той наистина желаеше само почивка, усамотение и освобождение от собственото му неразрешено бреме от грехове. Ако не се бяха случили всички тези неща, най-вероятно щеше да остане с огромно удоволствие в онзи залив, докато ръждяса и се превърне в история, в част от географските особености на местността, без да преследва повече сам себе си със своите мисли и угризения, избледнявайки, докато се превърне в един последен, безсмислен сън за безкраен полет.

Усещаше как катедралните гвардейци навлизат в тялото му и в началото не възприемаше бурното им напредване като нещо повече от изтръпване на съответните места, но постепенно усещанията ставаха все по-неприятни — нещо като силно, неукротимо стомашно разстройство, което в крайна сметка се превърна в агония. Не можеше да определи броя им, нямаше представа дали са стотина, или повече от хиляда. Не можеше да определи какви оръжия използват срещу него, нито какви поражения му нанасят. Те изгаряха нервните му окончания и ослепяваха очите му. Оставяха безчувствени дири след себе си. Липсата на болка там, където бяха минали, липсата на каквито и да било усещания, беше най-лошото от всичко. Те изтръгваха мъртвата машинария на кораба от временната хватка на живата инфекция. Онова, в което се беше превърнал, беше хубав сън. А сега идваше неговият край.

Когато той си отидеше, когато го очистеха от чумата, всичко жизненоважно щеше да остане. Дори ако двигателите престанеха да работят, когато умът му спреше да ги контролира, хората в рамката щяха да намерят начин да ги включат отново. Щяха да накарат трупа му да работи за тях, тласкайки го в някаква конвулсивна пародия на живота. Синхронизирането на Хела с Халдора не беше работа за няколко дни, а нещо като построяване на цяла катедрала. Щяха да карат трупа му да работи, докато постигнат целта си и после, може би, щяха да поставят останките му в гробница или да го канонизират.

Гвардейците проникваха все по-дълбоко. Безчувствените участъци, които оставяха след себе си, вече не се ограничаваха с тесните, виещи се маршрути, които бяха избрали, за да проникнат в него, а се бяха разширили дотолкова, че вече поглъщаха цели области от анатомията му. Беше изпитал подобно усещане за липса, когато пусна замразените си пасажери в орбита, но тогава си бе нанесъл раните сам и се бе постарал да бъдат ограничени само в рамките на задължително необходимото. Сега вредите се правеха безразборно и липсата на чувствителност беше още по-ужасяваща. Не след дълго, може би след няколко часа, празнините щяха да погълнат всичко. И тогава той щеше да си отиде, оставяйки след себе си само автономните процеси.