Пропастта на опрощението

— Хората изминават светлинни години, за да посетят Хела, Раш.

— Но водени от неправилни мотиви — отвърна момичето. Направи пауза, като обмисляше внимателно думите си. Беше твърдо убедена в мнението си и винаги бе вярвала, че трябва да го споделя, но същевременно не желаеше да обиди домакините си. — Вижте, не казвам, че тези хора са глупаци. От значение тук обаче са изкопните работи, а не катедралите, не Неизменният път, не чудесата.

— Така е — съгласи се Крозе, — но никой не дава и пет пари за изкопните работи.

— Нас обаче те ни интересуват — обади се Линкс. — Всеки, който си изкарва прехраната в полупустинните земи, няма как да не се интересува.

— Но църквите предпочитат да не копаем прекалено дълбоко — възпротиви се Рашмика. — Разкопките отвличат вниманието. Те се притесняват, че рано или късно ще открием нещо, в резултат на което чудесата вече няма да изглеждат толкова чудни.

— Като те слуша, човек ще помисли, че църквите говорят с един глас — каза Линкс.

— Не съм казала такова нещо, но всички знаят, че те имат някои общи интереси. А ние не сме сред тях.

— Разкопките играят важна роля в икономиката на Хела — обяви Линкс, сякаш рецитираше изречение от някоя от по-скучните църковни брошури.

— А аз не казвам, че не играят — намеси се Крозе. — Но кой контролира реликвите от разкопките? Църквите. Те са на път да постигнат пълен монопол. Според тяхната гледна точка следващата логична стъпка е постигането на пълен контрол над самите изкопни работи. По този начин копелетата могат да потулят всяко странно откритие.

— Ти си циничен стар глупак — заяви Линкс.

— А ти точно заради това се омъжи за мен, скъпа.

— Ами ти, Рашмика? — попита Линкс. — Мислиш ли, че църквите искат да ни затрият?

Изпълни я усещането, че я питаха единствено от любезност.

— Не знам. Сигурна съм обаче, че църквите няма да се оплачат, ако всички банкрутираме и се наложи те да поемат контрола над изкопните работи.

— Да — съгласи се Крозе. — И не мисля, че при подобна ситуация оплакването ще заема едно от първите места в списъка им с приоритети.

— Като се има предвид всичко, което каза… — започна Линкс.

— Знам какво ще питаш — прекъсна я Рашмика. — И не те виня, че питаш за това. Но трябва да разбереш, че църквите не ме интересуват в религиозен смисъл. Просто имам нужда да знам какво става.

— Не е необходимо да е нещо зловещо — уточни Линкс.

— Знам само, че са го излъгали.

Крозе потупа ъгълчето на окото си с лявото кутре.

— Ще ви бъда много благодарен, ако някоя от вас изплюе камъчето и ме уведоми за какво става дума.

— Говори за брат си — поясни съпругата му. — Никога ли не слушаш, когато ти говоря?

— Не знаех, че си имала брат.

— Беше много по-голям от мен — отговори Рашмика. — А и това се случи преди осем години.

— Какво се е случило преди осем години?

— Замина за Неизменния път.

— За катедралите?

— Такава беше идеята. Той нямаше и да помисли за такова нещо, ако през онази година не бе станало по-лесно. Но беше същото като сега — керваните пътуваха по на север от обикновено, така че до тях можеше да се стигне лесно от нашите земи. Бяха достатъчни два-три дни пътуване с джамър, а не обичайните двайсет-трийсет, за да се стигне до Пътя. \

— Брат ти религиозен ли беше?

— Не, Крозе. Не повече от мен. Виж, тогава бях деветгодишна. Не може да се каже, че случилото се по онова време е запечатано в паметта ми. Но разбирам, че времената са били трудни. Съществуващите разкопки са били “пресушени”. Имало експлозии и срутвания. В селата се възцарявала мизерия.

— Тя е права — обърна се Линкс към съпруга си. — Помня какво беше положението тогава, дори ти да не си го спомняш.

Крозе движеше лостовете, като заобикаляше изкусно оголения земен участък.

— О, спомням си го добре.

— Брат ми се казваше Харбин Елс — започна Рашмика. — Харбин работеше в изкопите. Когато пристигнаха керваните, беше деветнайсетгодишен, но беше работил под земята почти през половината си живот. Биваше го в много неща и едно от тях бяха експлозивите — знаеше къде да ги поставя, да пресмята силата и обсега им на действие и т.н. Беше наясно как да ги поставя, за да постигне почти всякакъв ефект. Беше известен с това, че си върши работата както трябва, без да прибягва до нередности.

— Мислех, че такива специалисти се търсеха доста при изкопните работи — вметна Крозе.

— Така беше. Докато не настъпи застой в бранша. Тогава всичко стана по-трудно. Селата не можеха да си позволят да отварят нови шахти. Не само защото експлозивите бяха прекалено скъпи. Укрепяването и слагането на подпори в новите шахти, осигуряване на електрическо захранване и въздух, изкопаването на спомагателни тунели… всичко това струваше прекалено скъпо. Затова селата концентрираха усилията си върху съществуващите изкопи с надеждата да извадят късмет.

— А брат ти?