Пропастта на опрощението

— Очаквах момичето да се появи. Внимавах за сигнали. Те ме доведоха тук, в този керван.

— Но тя е само едно момиче.

— Жана д’Арк е била само едно момиче. А е предизвикала ужасна бъркотия. — Залепи лейкопласт на ръката на квестора, после пъхна пълната спринцовка в специално отделение на куфарчето. Кръвта започна да се прецежда, когато един механичен пистон натисна надолу буталото на спринцовката. Куфарчето започна да си тананика и да пухти.

— Ако искате да го видите… — предложи квесторът.

— Не, не искам да го виждам. Поне не още. Искам обаче ти да не го изпускаш от поглед, докато стигнете Пътя. То не трябва да се върне с Крозе. Твоята задача е да се погрижиш да остане в кервана.

Квесторът оправи ръкава си.

— Ще се постарая.

— Това не е достатъчно, нужно е нещо повече от старание. — Все така с куфарчето в скута си, той се присегна и вдигна Ментово бонбонче, държейки вдървеното създание в юмрука на скафандъра си. С другата ръка хвана един от предните му крайници и го отскубна. Съществото се замята лудо и изсвири пронизително. — О, виж какво направих.

— Не — промълви квесторът, замръзнал шокирано на мястото си.

Грьолие върна измъченото същество на масата и пусна откъснатия му крайник на пода.

— Това е само един крайник. Има още много такива там, откъдето е взет.

Опашката на Ментово бонбонче се гърчеше в агония, като ту се навиваше, ту се развиваше.

— А сега нека да поговорим по същество — додаде той. Бръкна в някакъв джоб на скафандъра си и измъкна оттам метална тубичка. Побутна я към другия край на масата. — Момичето е проблем — заяви Грьолие. — Има потенциала да бъде от полза на първо свещеника, макар той още да не го знае.

Квесторът опитваше да говори нормално.

— Значи познавате първосвещеника?

— Горе-долу.

— И знаете дали е жив, искам да кажа?

— Жив е. Просто не излиза много често от Клоктауър. — Грьолие погледна отново към Ментово бонбонче. — Задаваш много въпроси за управител на керван, а?

— Съжалявам.

— Отвори тубичката.

Квесторът се подчини. Вътре имаше две парчета стегнато навита хартия. Измъкна ги внимателно и ги разви върху масата. Едното беше писмо. Другото съдържаше поредица загадъчни обозначения.

— Нямам представа какво би трябвало да правя с това.

— Няма проблем, аз ще ти кажа. Писмото държиш тук. Обозначенията, в това число и тубичката, даваш на един човек на име Пьотр.

— Не познавам човек на име Пьотр.

— Би трябвало. Той е поклонник, вече е в твоя керван. Малко откъм нестабилната страна.

— Нестабилната ли?

Без да обръща внимание на въпроса му, Грьолие потупа куфарчето, което продължаваше да си тананика и да гъргори, сякаш изпробвайки кръвта на квестора.

— Повечето циркулиращи щамове вируси не са особено опасни. Те предизвикват религиозни чувства или видения, но не влияят директно върху самоосъзнаването на приемника. Това, което има Пьотр, е различно. Наричаме го DEUS-X. Рядка мутация на първоначалния индоктринален вирус, която опитваме да държим под контрол. Поставя човек в центъра на неговия личен космос. Той не го осъзнава винаги, но вирусът пренастройва усещането му за реалността така, че той се превръща в свой Бог. Привлечен е от Пътя, към една или друга от църквите, но винаги е в конфликт с конвенционалната доктрина. Той ще скача от една секта в друга, чувствайки се винаги на ръба на просветлението. Изборът, който прави, ще става все по-екстремен, ще го кара да проявява по все по-странни начини благоговението си към Халдора, като Наблюдателите.

Квесторът не беше чувал никога за DEUS-X, но описаният от Грьолие религиозен тип му беше добре познат. Неговите представители бяха обикновено млади мъже, обикновено много сериозни и без всякакво чувство за хумор. В мозъците им вече имаше нещо, за което вирусът да се залови.

— И какво общо има той с момичето?

— Все още нищо. Искам просто този лист и тази тубичка да стигнат до Пьотр. Те ще означават за него каквото трябва, въпреки че никога не е виждал тези обозначения, написани точно така. За него това ще бъде като откриване на богато илюстровани писания, докато досега е разполагал единствено с някакви драсканици върху камък.

Квесторът се взря отново в листа. Сега, като се вгледа в него по-внимателно, му се стори, че е виждал тези знаци и преди.

— Липсващото изчезване? — попита той. — Мислех, че са само бабини деветини.

— Няма значение дали са бабини деветини, или не. Това е едно от крайните вярвания, с които Пьотр вече е влизал в контакт. Той ще го разпознае и то ще го стимулира да действа. — Грьолие изучаваше събеседника си много внимателно, сякаш преценявайки доколко може да се разчита на него. — Уредил съм шпионин сред Наблюдателите. Той ще спомене на Пьотр нещо за момиче, тръгнало на Кръстоносен поход, нещо вече предсказано. Момиче, родено върху лед, предназначено да промени света.

— Рашмика?

Грьолие изобрази с ръката си пистолет, насочи го към квестора и щракна с пръсти.

— От теб се иска само да ги събереш. Дай й възможност да посети Наблюдателите, а Пьотр ще се погрижи за останалото. Той няма да устои и да подмине знанието, което е придобил.

Квесторът се намръщи.