Пророчество

— Четиристотин и петнайсет хиляди.

— Спри! — заповяда Джими.

— Четиристотин двайсет и две хиляди и петстотин и това е последното ми предложение. Трябва да притежавам това специално момче. То е последният ми шанс, най-добрият ми шанс да създам такъв като мен. Кръвта на акробат е концентрирана в него, както в никой друг.

Докато подплатеното му и стегнато лице се опитваше да изрази силните емоции, които бушуваха в него, имах чувството, че ще се напука и ще се свлече от костите.

Той притисна ръце като за молитва и вместо да се нахвърли срещу Джими, започна да го моли и да му се извинява:

— Ако знаех през 1974 или в следващите няколко години, че Натали е родила близнаци и че са те дали на пекар и жена му — думата „пекар“ излезе от него с горчивото презрение на аристократ, — щях да дойда за теб, кълна се. Щях да те купя или да те спася по някакъв друг начин. Винаги получавам това, което искам. Но мислех, че имам само един син и че проклетият Бизо го е отвлякъл.

Джими хладно отхвърли странната заявка за бащинска любов:

— Не си ми баща дори и в смисъла, който влагаш в израза „духовен баща“. Биологично сме ти внуци, слава Богу! Но не приемам и тази връзка. Не ти позволявам да ми бъдеш дядо, отказвам ти, отхвърлям те, не те искам!

Молещите ръце, които бяха притиснати една в друга, внезапно се разделиха и се свиха в юмруци с изпъкнали бели кокалчета.

Вивасементе нямаше чувство за хумор, но беше способен на такава омраза, която се изписваше на кривите черти на насеченото му лице и превръщаше очите му в остриета.

Гласът на стария мъж сякаш извираше от кожата му, а думите му бяха отровни.

— Конрад Бизо никога не е имал дете от която и да е жена, с която е спал. Той беше нищожество, беше стерилен.

В съзнанието ми изплува спомен, който ме разтърси. Сигурна съм, че и Джими си спомни същото. Когато Конрад Бизо беше оставил настрани превъплъщението си в Портър Карсън, точно преди да ме простреля, той искаше Анди като компенсация за изпращането на Пунчелино в затвора; като „нещо в замяна на друго нещо“. Той не е знаел, че Джими е близнак на Пунчелино и че Анди носи неговата кръв. Просто искаше неговото „танто за танто“, това, което му се полага, за да сме квит. Когато го попитах защо не легне с някоя отчаяна старица, която би му пуснала и би му родила дете, той потрепери и не можа да ме погледне в очите. Вече знаех защо.

Тази отровна гнусотия пред нас, този ходещ червей в алено наметало, се изпъчи и с ненормална гордост заяви:

— Исках да концентрирам гени на акробати, както не са били концентрирани никога преди. Мечтата ми беше оплодена в библейския смисъл. Но тя ме изостави заради Бизо и ми отказа това, което беше мое. Натали беше моя дъщеря, но аз съм твой дядо и твой баща.

След като беше свикнал със страховитото разкритие, че е син на Конрад Бизо и брат на Пунчелино, горкият Джими, сладкият ми Джими, сега трябваше да приеме дори по-страшната мисъл, че освен брат на Пунчелино той е и син, и внук на Вивасементе, плод на кръвосмешение. Давай нататък, Джони Тилотсън! Хитовете продължават.

68

Вниманието ни беше привлечено от някакво движение. На главния вход се появи едрият грубиян с отровните очи. Той застана там, разкрачен, способен да спре и слон-беглец. Беше въоръжен с пушка.

Друг мъж, стряскащо приличащ на този — само дето имаше такива жестоки белези по лицето и врата, че сякаш го беше шил Виктор Франкенщайн — се появи на входа за изпълнители. Той също носеше пушка.

Други трима се провряха под брезента от страната на тротоара. Разположиха се около арената, зад прожекторите, в сянка, но все пак се виждаха. Предполагах, че и те имат оръжия, но не бях сигурен.

— Както разбирате — продължи Вивасементе, — вашият син Анди е внук на моята Натали. А освен това е и мой внук, и правнук. Мечтата ми беше отложена с едно поколение, но сега вече ще се сбъдне. Ако не ми продадете малкия Анди за четиристотин двайсет и две хиляди и петстотин долара, ще ви убия и двамата. Ще убия Руди и Мади и ще взема и трите ви деца, без да плащам за тях.

Джими не искаше да откъсва очи от Вирджилио Вивасементе, защото щеше да е като да се обърнеш с гръб към гърмяща змия. Въпреки това ме погледна.

Винаги знаех за какво си мисли моят Джими. Всичко в прекрасната му глава ми беше познато; там се чувствах като у дома.

Този път обаче очите му не бяха прозорци към мислите му, каквито винаги са били. Изражението му беше празно, загадъчно.

За друг мъж всичко това щеше да е непоносим удар; щеше да предизвика парализа от шок, отвращение и отчаяние. Джими можеше да бъде шокиран и отвратен, но никога не губеше надежда. Той каза:

— Това чудо стреля ли?

— Бъди сигурен — отвърнах аз.

Вивасементе надушваше победата и самодоволно изражение се настаняваше на лицето му. Той пъхна ръце в аленото си наметало и започна да се поклаща напред-назад в червените си пантофи.