Пророчество

Кръвта по чаршафите показваше, че е родила, но отникъде не се чуваше детски плач. Затова пък се чу как Бизо крещи:

— Къде сте, копелета?

Татко неохотно остави майка ми и отиде да види с какво може да помогне, както — държи винаги да отбележи — всеки пекар би постъпил. В съседното помещение откри Натали Бизо. Стройната акробатка беше издъхнала от усложнения при раждането толкова скоро, че сълзите от болка по лицето и все още не бяха изсъхнали.

Според татко дори след агонията си и даже в смъртта си тя била неземно красива. Гладка мургава кожа. Гарвановочерна коса. Светлозелените и очи били отворени като прозорци към райска поляна.

За Конрад Бизо, който явно не беше красив и под грима, не притежаваше кой знае какво, с неприятен характер дори и при нормални обстоятелства, тази жена изглеждаше като награда извън всякаква логика. Това може да обясни, но не и да оправдае жестоката му реакция.

Излизайки от родилната зала, татко се сблъска с клоуна-убиец. Бизо тъкмо излизаше от стаята с детските легълца и връхлетя в коридора, понесъл бебе в едната си ръка.

От това разстояние пистолетът в дясната му ръка изглеждаше два пъти по-голям, отколкото беше във фоайето, сякаш бяха в чудния свят на Алиса, в който предметите растяха и се смаляваха без причина, извън всякакви закони на физиката.

Татко можеше да сграбчи китката на Бизо и със силните си ръце на пекар да му отнеме оръжието, но не дръзна да направи нищо, което би застрашило живота на бебето.

С почервеняло лице и сбръчкано чело, бебето изглеждаше негодуващо и лично обидено. Устата му се разтегна широко и застина в тих шок, сякаш беше осъзнало, че баща му е побъркан клоун.

„Благодаря, на Господ за бебето — често казваше татко. — Ако не беше то, щях да съм мъртъв. Щеше да израснеш без баща и никога нямаше да разбереш как се приготвя крем брюле.“

И така, гушнал отрочето си и размахващ пистолет, Бизо повтори:

— Къде са те, Руди Ток?

— Кои? — попита татко.

Клоунът с кръвясали очи беше разкъсван от ярост, но и сломен от мъка. Сълзи се стекоха върху грима му. Устните му се разтрепериха, сякаш щеше да заридае в несвяст, след това оголиха зъбите, разкривайки такъв гняв, че мраз нахлу в тялото на татко.

— Не се прави на глупак! — предупреди го Бизо. — Трябва да има и други сестри, може би и още един доктор. Копелетата трябва да умрат. Те я убиха.

— Те избягаха — отвърна баща ми, убеден, че е по-безопасно да излъже, че ги е видял да бягат, отколкото да твърди, че не е срещнал никого. — Те се промъкнаха зад гърба ти, когато минаваше през фоайето. Сигурно вече са далеч.

Конрад Бизо сякаш се изду като гигант, черпещ сила от яростта си. Нямаше и следа от палячовщината на Барнум и Бейли, а изпепеляващата ненавист в очите му беше силна като отрова на кобра.

За да не се окаже на мястото на медицинския състав, избягал от Бизо, татко веднага добави, съвсем не за да го заплашва, а само, за да му помогне:

— Полицаите идват. Ще искат да ти вземат бебето.

— Това е моят син — заяви Бизо с такава страст, че миризмата на цигарен дим, пропила дрехите му, можеше да бъде объркана за ефект от необузданата му емоция. — Няма да позволя да отрасне сред въздухари.

Принуден да бъде любезен, за да се спаси, татко каза:

— Твоето момче ще бъде най-доброто — клоун, шут, шегаджия, върхът на сладоледа.

— Върхът на джанката — поправи го убиецът, но без враждебност. — Да, най-великият. Такъв ще бъде. Няма да позволя който и да било да му попречи да следва призванието си.

С пистолета и с бебето на ръце, Бизо избута баща ми и се затича по късия коридор, където прескочи тялото на мъртвата сестра, сякаш беше кофа с вода.

Трескаво обмисляйки как да спре освирепелия, без да нарани бебето, татко стоеше безпомощен. Когато Бизо стигна до вратата на фоайето за бъдещи бащи, спря за миг и се обърна:

— Никога няма да те забравя, Руди Ток. Никога.

Баща ми не разбра дали това е израз на объркани сантиментални чувства, или е заплаха.

Клоунът блъсна вратата и изчезна. Веднага след това татко се втурна към първата родилна зала, защото все пак най-загрижен беше за майка ми и мен.

Все така сама, майка ми лежеше на леглото, където я беше открил татко преди малко. Макар лицето и да беше все още сиво и потънало в пот, тя се беше посъвзела. Изстена от болка и примигна неразбиращо.

Дали е била просто дезориентирана или не на себе си е повод за спор между родителите ми, но баща ми твърди, че се притеснил за нея, когато му казала:

— Ако искаш сандвичи „Рюбен“ за вечеря, трябва да купим сирене от магазина. Мама твърди, че всъщност е казала:

— След всичко това, не си и помисляй да ме докосваш, ти, куче сине.

Тяхната любов е повече от привличане, привързаност или уважение; толкова е дълбока, че извира от чувството за хумор. Смехът е венчелистчето на цветето на надеждата, а надеждата цъфти на лозата на вярата. Те имат вяра един в друг и вяра, че животът има смисъл и тази вяра им носи неуморимия хумор, с който се даряват един друг и мен.