Първичен страх

— Ще ти кажа. Моли, всичко това дяволски ме плаши. Просто виждам как съдебните заседатели стоят там и си мислят, че трябва да бъда затворен заедно с тях. — Той направи пауза, отпи от кафето и каза замислено: — Ако Аарон има раздвоено съзнание, трябва да изкараме Рой наяве. Ако не можем, трябва да се откажем от защитата, че има раздвоено съзнание.

Той запали нова цигара от старата и пусна изгорелия фас в чашата с кафе.

— И каква защита само — каза той саркастично. — Аарон Стемплър не е виновен — Рой го е направил. — Той поклати глава и се засмя мрачно. — По дяволите, те ще ги изпържат на стола и двамата — и мен заедно с тях.

— Никога ли не избухваш? — попита Моли. — Никога ли не побесняваш и не чупиш разни неща? Никога ли не губиш контрол?

— Гневът изразходва енергията.

— О, по дяволите, Мартин, изразходвай малко енергия. Наругай тези копелета, които ти тропосаха това невъзможно дело. Никой не може да бъде толкова студен, колкото теб. Това плаши.

— Аз не съм студен. Вътрешно аз съм едно кълбо опънати нерви и те всички имат протрити краища. Вътрешно крещя доста. Ако това е маниакално, натрапчиво или потискане, нека бъде така. Хората залагат живота си ето тук. — Той вдигна ръката си с длан нагоре. — Трябва да мисля първо за тях.

— Това е възхитително.

— Не е възхитително, това е работа. Ти отваряш умовете и се опитваш да хвърлиш малко светлина вътре. Аз защитавам престъпници. Мисля, че и двамата плащаме за своя избор.

— Да — каза тя. — Мисля, че инстинктивните импулси и на двама ни се преповтарят.

— Всъщност какво, но дяволите, са инстинктивни импулси?

— Това е мястото, където са складирани потиснатите желания — каза тя.

Вейл се засмя.

— Е, изглежда, моите са затворени и под ключ — каза той. — Последната ми любовна афера продължи седем месеца. Свърши по време на един процес. Това, изглежда, са изпитания, съдебните процеси.

— Аз веднъж живях с едно момче осемнайсет месеца, преди да открия, че страда от маниакална депресия — каза Моли. — Не зная кое беше по-лошо, скъсването или осъзнаването, че ми отне осемнайсет месеца да разбера, че има нещо нередно с него.

— Била си заслепена от любов?

— Предполагам. Това, изглежда, не може да бъде твой проблем.

— Не, изглежда, аз съм заслепен от юриспруденцията.

Те потънаха в неловко мълчание, гледайки се напрегнато.

— Мисля, че ми трябват още дванайсет часа сън, преди да се върна в Дейзиленд — каза тя накрая и стана. — Благодаря за закуската. Краката ми спряха да треперят.

— И така, какво ще правим с нашите пренатоварени потиснати импулси? — попита Вейл.

— Е, като за начало, предполагам, че може да спрем да потискаме нашето либидо — каза тя, докато се качваше по стъпалата.

25.

Моли беше увеличила дневните си сеанси на три пъти дневно, седем дни в седмицата. Когато Рой се появи, беше само за няколко минути — да я подиграе, че пита Аарон за Ребека. Следващия ден се появи отново, този път, за да спори с нея. След това се появяваше всеки ден, понякога по два пъти на ден и винаги като съперник.

Тя се опитваше да го хване в капан, да види дали се преструва, като преглеждаше касетките за грешки, опитвайки се просто за момент да го извади от ролята му. Но след почти осемнайсет часа интервюта тя беше готова да приеме Рой като истинска разновидност на егото на Аарон. Все още не беше сигурна дали някоя определена тема не подтикваше Рой да се появява.

Тя направи своето най-значително и страшно интервю с Аарон и Рой. Тази сутрин Аарон беше тих, почти намусен. После десет минути след сеанса седна на леглото и се засмя. Моли почувства обичайния прилив на вълнение, когато Рой се появи.

— Добро утро, Рой — каза тя.

Той погледна към нея и усмивката му изчезна.

— Храната тук е бебешка — каза той.

— Оплаквал ли си се?

— Хей, аз не се оплаквам от нищо, а той няма смелост да го направи.

— Някакви други оплаквания?

Той легна обратно на леглото и погледна в тавана.

— Ще ти кажа, ако имам.

— За какво искаш да поговорим днес?

— Е, не сме ли много приятелски настроени?

— Защо не? Винаги ли трябва да спорим?

— Ние не спорим, докторе. Просто дискутираме.

— Откъде си, Рой? — попита тя.

— Не съм от тази дупка в Кентъки, можеш да си сигурна.

— Но ти си бил с Аарон дълго време?

— Хитро. Виж, когато има проблем, ти започваш да хитруваш с мен. Започваш да си пъхаш носа и да ме хващаш в грешка или поне се опитваш.

— Не се опитвам да те хвана в грешка, просто съм любопитна. Не мога да определя акцента ти.

— От Южна Филаделфия. Направо от улицата.

— Аарон никога не е бил във Филаделфия, нали?

— По дяволите, не. Аз идвам и си отивам, докторе, идвам и си отивам. Мислиш ли, че ще прекарам двайсет и четири часа на ден на негово разположение? Изминаха няколко години след онзи пръв път.

— Искаш да кажеш с преподобния Шекълс?

— Точно така.

— Когато си го обидил?

— Е…

— Ти не ме излъга тогава, нали?

— Аз не те лъжа — каза той злобно. — Просто продължи по-дълго от това.

— По дълго от какво?

— От това, което ти казах.

— Какво искаш да кажеш с „по-дълго“?

— Бях навън по-дълго, отколкото ти казах.

— О? Казал си му и нещо друго?

— Не.

— Случи ли се нещо важно?