Разплата

На другия край на континента, в наетия под наем форд мустанг Рейчъл Колинс пътуваше на север по Федерална магистрала номер 101. Преди да се премести на Източното крайбрежие, на нея често й се налагаше да пресича границата между Северна и Южна Калифорния. Още не беше забравила къде бяха любимите места за засади с радари на патрулите от пътната полиция — сега, в един през нощта, пътят беше чист и безопасен, затова си позволи да вдигне до сто и шестдесет километра в час.

Измина шестстотинте километра до Кармел за малко повече от четири часа. През целия път слушаше разсеяно местните радиостанции. Оказа се, че още помнеше честотите им. Рейчъл се беше насочила към дома или поне към това, което някога беше неин дом. Изпитваше смесени чувства — беше щастлива, изпълнена с радостно очакване, но същевременно примесено с горчивина и раздразнение. Получи се доста интересен коктейл. Ползата от него беше, че нито за миг не й позволи да задреме на волана.

Щом отби от Магистрала 101, Рейчъл се насочи нагоре към хълмовете, надвиснали над океана, за да пресече крайбрежната магистрала и да навлезе в тънещите в мрак стръмни улички на Кармел.

Една патрулна полицейска кола я засече на Оушън авеню и не я изпусна чак до Фрейзър. Рейчъл спря пред къщата, излезе от колата, обърна се назад и видя как припламна цигарата на водача в полицейския автомобил. Нямаше светлини на предната веранда. Отключи вратата и протегна ръка, за да напипа ключа за осветлението. После се върна на верандата, застана под лампата и махна с ръка на полицая в автомобила, който се отдалечи безшумно, но чак след като я огледа внимателно на светлината.

Къщата принадлежеше на майка й. След дългогодишно скитане сред артистичните поселища по крайбрежието, Пени Колинс най-после се бе върнала в родния Кармел. Двете спални й бяха предостатъчни — едната тя преустрои в ателие, за да се занимава със своите фигурки от цветно стъкло. Рейчъл вече беше постъпила във Военната прокуратура и двете поддържаха връзка единствено с писма. Иначе Рейчъл рядко посещаваше майка си. Никой не можеше да разубеди Пени, че дъщеря й беше постъпила подло с нея, избирайки военната кариера, като че не й стигаха собствените й проблеми и усещането за провален живот. Всъщност, Рейчъл научаваше много повече за постиженията на майка си не от писмата й, а от витрините на скъпите бутици по Оушън авеню. Веднъж се престраши да влезе в един от тях и да попита продавача имат ли от прословутите статуетки на майка й. Остана доста изненадана и дори изпита гордост, когато мъжът зад щанда заговори с възторг за творбите „Пени К.“ — така я знаеха в артистичната общност. Почти във всяко от разкошните имения по склоновете над Пебъл Бийч можело да се намерят нейни работи. Търсели ги колекционерите от цяла Калифорния, та чак до Сан Франциско.

Рейчъл изтръпна от ужас, когато научи, че госпожа Пени К. била неизлечимо болна от рак — тайна, която тя навярно беше решила да скрие от дъщеря си и да я отнесе в гроба.

Къщата леко миришеше на влага, дори на плесен. Рейчъл отвори клапата на отдушника над камината, стъкна цепениците и подпалките, след което драсна кибритена клечка. После отиде в банята да се измие, след което домъкна от леглото в спалнята стария юрган. Сгуши се на ъгловия диван, загледана в пламъците. Заспа неусетно, без да разбере, че огнените езици се бяха пренесли в сънищата й.

Моли помръдна, преди да дойде в съзнание в студеното тъмно помещение. Когато зрението й постепенно се адаптира, тя откри, че може да вижда. Всичко наоколо тънеше в лека мъгла.

Усети някаква опора зад гърба си. Нещо като маса, покрита с дебела и гладка изкуствена материя.

„Нима това е хирургическа маса?“

Ръцете й бяха опънати настрани, а краката й — разтворени, притиснати върху масата.

Китките и глезените й бяха завързани с дебело въже, което за щастие, поне не беше много кораво. И не беше пристегнато докрай, така че й оставяше малко свобода на движение. Но съвсем малко.

„Какво е това въже? Да не е кабел с гумена изолация?“

Обувките й бяха свалени, но усещаше познатия допир на дрехите си по кожата. Не беше изнасилена — доколкото можа да прецени, лежаща завързана върху масата, все още не успяла да се окопити докрай.

Но в същия миг я прониза нетърпима болка. В долната челюст. Езикът й предпазливо опипа венеца — липсваха три от долните й кътници. Костта под венеца пулсираше болезнено. Тя притвори очи, омаломощена от болката. И си спомни юмрука, вдигнат срещу лицето, удара, от който главата й се бе отметнала назад… и хрущенето на изкъртените й зъби.

Припомни си юмрукът, но не и лицето зад него. Ала Моли знаеше кой можеше да бъде — само куриерът. Сега най-важното за него беше дали бе успяла да зърне физиономията му.

— Шофьорът на микробуса е мъртъв.

Изрече думите, може би само за да чуе собствения си глас. Оказа се леко издрезгавял заради пресъхналото й гърло. Но това, което не очакваше, беше отговорът, долетял някъде отзад, над главата й:

— Да. Мъртъв е.