Разплата

— Така че, скоро ще разкрием цялата истина около това ужасно престъпление. Знаеш, че когато се заема с нещо, винаги го довеждам до успешен край. — Президентът окуражаващо потупа Логан по рамото. — Сега трябва да се разделим, но ще оставя Саймън да ти прави компания. Той има грижата да те запознае с останалото.

— Слушам, сър — чинно отвърна Смит.

Президентът излезе от помещението и го остави сам.

Като че ли едва сега сетивата на Логан се пробудиха и той си спомни блясъка на обувките на президента, потъващи в дебелия килим, уханието на одеколона му, тихото прещракване на бравата на вратата, внезапното смаляване на помещението в мига, в който остана сам в него.

— Аз съм Саймън Естърхаус. Моля ви, приемете моите съболезнования.

Логан Смит го изгледа предпазливо. Мъжът пред него беше широкоплещест, но без излишни килограми. Очевидно костюмът му бе ушит по поръчка, защото му стоеше чудесно. Одеколонът му не беше като този на президента — вместо уханието на лавандула от Естърхаус се разнасяше някакъв по-фин аромат, макар че не успя да го разпознае.

Смит познаваше Естърхаус от Службата към специалния военен съд, създаден през 1978 година по силата на Закона за следене на агентурата на чуждите разузнавания. Към този съд бяха привличани областни прокурори от всички щати, защото трябваше да се разглеждат дела, свързани с терористични актове, в които бяха замесени както чужденци, така и граждани на САЩ. Сред съдиите Саймън Естърхаус изпъкваше със своята решителност и компетентност. Логан Смит си припомни, че нито веднъж съдията Естърхаус не беше отклонявал молби за преразглеждане на присъдите.

— Предполагам, че е истински шок за вас — започна Естърхаус.

— Познавахте ли Моли? — попита Смит.

— Всъщност… аз никога не съм се срещал с нея… Не, не я познавах.

Естърхаус веднага пристъпи към следващия пункт, защото долови гнева, надигащ се в погледа на смълчания си събеседник.

— Ние ще направим всичко възможно, за да ви преместим от Лос Анджелис, защото такова е решението на президента. Но ако се окаже, че ще работя рамо до рамо с вас, необходимо е да съм наясно със следното: готов ли сте да се нагърбите с тази тежка отговорност? Защото в противен случай ще ви бъдат възложени други задачи, които не са свързани с разследване на причините за смъртта на сестра ви.

В погледа на Логан припламнаха гневни искри, но той съумя да ги прикрие доста бързо. Съдията си каза, че точно такава реакция би трябвало да се очаква според психологическия му профил, педантично приложен към служебното досие на федерален агент. Явно този Смит беше упорит и взискателен, при това взискателен преди всичко към себе си. Очевидно нямаше да позволи някой да го измести от предстоящото разследване.

— Кажете ми с какви данни разполагаме досега — помоли Смит.

— Нищо извън това, което вече ви е известно. Но аз се надявах, че вие с Моли сте споделяли по някоя дума за следствените дела, с които е бил натоварен всеки от вас двамата. Напоследък тя е работела доста интензивно по един объркан случай. Помислих си, че не е изключено да се е консултирала с вас за някои свои предположения, хипотези, а може дори и да е търсила помощта ви.

— Очевидно не сте познавали Моли — въздъхна Логан. — Тя никога не би постъпила така. Почти не разговаряхме по служебни въпроси. — Той се поколеба за секунда. — Тя обичаше да установява дистанция между себе си и останалите, дори и да са сред най-близките й хора. Това понякога ме вбесяваше, но тя си беше с особен характер, още от дете. Твърдеше, че след като напусне кабинета си, оставя там всичките си служебни проблеми.

Естърхаус подаде на Логан Смит шест прошнуровани листа от фотокопиран ръкопис. Съдията разбра, че Логан веднага позна почерка на Моли.

— Това е единственото, което намерихме като документация по последните й разследвания. Поне засега не сме открили нищо друго.

— А къде точно го намерихте?

— В нейния банков сейф. Заедно със свидетелството й за раждане и с други важни документи. Съжалявам, но не можехме да чакаме пристигането ви, за да поискаме вашето разрешение.

Логан само кимна, облегна се на стола и започна да чете. Всички подробности издаваха характерния стил на Моли — сбит, подреден, логически последователен. Единствената особеност в този текст беше прекалената употреба на въпросителните знаци. А също и кодираното означение с господин X и госпожица Y — явно Моли беше решила да бъде крайно предпазлива. Навсякъде, където ставаше дума за двамата информатори, понятията бяха така кодирани, че читателят да не може да се досети къде работят и живеят тези хора, как са се свързали с Моли, как е решила Моли да ги използва за целите на разследването.

— Нещо говорят ли ви тези редове? Можете ли да се досетите за имената им?

— Не.