Разплата

Инженера продължи да следи действията на полицаите. Те извикаха подкрепление, а след това и техниците от лабораторията. Появи се и една линейка. Вътрешността на склада се освети от блясъка на силните фотосветкавици, докато ченгетата заснемаха сцената от всички възможни ъгли. Капитан Бърнс вече се беше разпоредил да отведат жената и вкопченото в нея разплакано момче. Инженера предварително я беше проучил и знаеше, че тя е съпругата на сержант Дън, вече вдовица.

Той отново монтира оптическия мерник върху снайпера и го насочи към счупения прозорец на склада. Кръстчето на мерника са закова върху русокосата глава на Рейчъл, но после плавно се спусна надолу — точно върху челото й. Позицията за стрелба беше чудесна. Нямаше вятър, така че изстрелът щеше да бъде безпогрешен. Но той не натисна спусъка. Не, не че го притесняваха дребните фигури там долу. Причината да се откаже беше друга, при това съвсем неочаквана — в небето над него се появи полицейски хеликоптер, чийто мощен прожектор започна да опипва с лъча си безлюдните складове.

„Колко дълго й шепнеше, Чарли? Шест секунди? Или седем-осем? Дали тя е успяла да проумее нещо от предсмъртното ти хъркане?“

Инженера реши да отложи екзекуцията на младата жена. За по-късно… Трябваше му време, за да научи нещо повече за нея, да разбере коя е тя и как се е озовала тук. Разбира се, най-важното щеше да бъде да провери какво е изпял пред нея агонизиращият сержант. Ако се наложеше, щеше да я посети.

Инженера прибра оръжието и напусна покрива, бесен, като всеки професионалист, който се е натъкнал на неочаквано усложнение — на пръв поглед незначително, но достатъчно да предизвика сериозни последици. Цялата каша беше забъркал сержант Дън. И на всичкото отгоре, в играта се беше намесила още една досадна пионка.

2.

Това си беше убийство и тя много добре го знаеше. Но те упорито настояваха да го наричат другояче. С всякакви други наименования, само и само да избегнат думата убийство.

Майор Моли Смит, главен следовател във Военната прокуратура на САЩ, седеше на един от столовете на последния ред в заседателната зала на сенатската комисия. Арената, където се очакваше най-после истината да възтържествува. Залата беше доста прохладна — стените бяха облицовани с мрамор от Тенеси, с разноцветни жилки, ярко контрастиращи с мебелировката от секвоя. Под разкошните кристални полилеи се издигаше подиумът, където се бяха настанали сенаторите, водещи разследването. Пред подиума се виждаше дълга маса от орехово дърво, край която се изреждаха свидетелите. Обикновено залата се използваше за изслушване на специалните пълномощници на президента. Но за днес не бяха предвидени сенатски питания, нито реплики, нито дебати. Този път бяха решили да използват великолепно обзаведената заседателна зала с едничкото намерение да се придаде повече тържественост на заседанията и да се внуши респект към обсъжданата тема.

„Истински фарс“, каза си тя.

Моли Смит беше наполовина скрита зад една колона, ала въпреки това виждаше ясно какво става около подиума — само на петнадесетина метра бяха ложите на репортерите. Зеленият килим пред тях беше осеян с дебелите черни кабели и триножните стативи за камерите. Официалните лица не бяха повече от двадесет: представители на Пентагона и на Съвета по националната сигурност. Присъстваха още президентският съветник по въпросите на националната сигурност, както и трима представители на Военната прокуратура.

Преди да се появи в залата, Моли прегледа списъка на заседаващите. Сигурна беше, че нито един от тримата служители на Военната прокуратура не я познаваше лично и имаше опасност да възникне недоразумение от появата на майор Смит като главен военен следовател на това заседание, което не беше посветено на някакво конкретно престъпление. Защото никой в залата не си позволи дори да спомене думи като „престъпление“, „заговор“ или „убийство“.

Настъпи дългоочакваният миг, когато се отвориха вратите от двете страни на подиума. В залата влязоха петимата членове на сенатската комисия. Камерите веднага започнаха да жужат като пчели посред лято.

Моли отправи поглед към мъжа, който се настани в председателското кресло — съдията Саймън Естърхаус, от единадесети състав на Федералния апелативен съд. Днес той щеше да ръководи работата на комисията. С набитата си фигура и решителното си изражение, отдалеч внушаващо идеята за неподкупността на съдебната власт, той смътно напомняше на Моли Смит за генерал Шварцкопф3.