Речният бог

Трябваше да използвам изострената дъска, която носех, за да си пробием път към двореца. Накрая излязохме от тълпата и се затичахме към портите му.

Коридорите и залите бяха опустели — само няколко крадци бродеха из празните стаи. Те побягнаха, когато съзряха Танус. Той представляваше страшна гледка: мрачен, прашен, с военна униформа и брадясало лице. Втурна се към царските покои и преди да го настигна, отвори широко неохраняваната врата.

Господарката седеше сама на терасата под асмата с принц Мемнон в скута. Сочеше му към флотилията в Нил.

— Виж колко са красиви.

Царица Лострис се изправи усмихната, когато ни видя, а момчето се плъзна от коленете й и побягна към Танус.

Той го вдигна на раменете си и сетне прегърна господарката със свободната си ръка.

— Къде са робите ти? Къде са Атон и Меркесет? — поиска да разбере Танус.

— Изпратих ги при корабите.

— Таита казва, че си отказала да отидеш сама. Много ти е сърдит и с право.

— Прости ми, скъпи Таита. — Усмивката й можеше да направи живота ми по-светъл или да сломи сърцето ми.

— Все едно да молиш цар Салитис за пощада — казах сковано. — Той ще бъде тук съвсем скоро. — Хванах я за ръката. — Сега, когато твоят войник най-после се върна, можем ли да отидем на корабите?

Втурнахме се от терасата през коридорите на двореца. Бяхме съвсем сами, дори крадците бяха изчезнали като плъхове в дупките си. От нас единствено принц Мемнон бе безгрижен. За него това бе поредната весела игра. Седнал на раменете на Танус, той забиваше пети в него и викаше: „Дий!“, както го бях научил, докато яздехме коня.

Прекосихме тичешком градините до каменното стълбище, което водеше към страничния път. Докато тичахме по него, осъзнах, че положението коренно се е променило. Последните бежанци се бяха качили на галерите. Отвъд каменните зъбери можех да видя мачтите, които се движеха бавно по канала към реката.

Бяхме останали последни на брега, а още половин миля ни делеше от празния кей. Спряхме и се загледахме как последната галера бавно отплава.

— Казах на капитана да ни чака — изръмжах аз, — но явно собствената им безопасност е единствената им грижа, когато хиксосите са толкова близо.

— Какво да правим сега? — каза задъхано господарката, а веселите крясъци на Мемнон заглъхнаха.

— Ако стигнем до брега, Ремрем или Кратас сигурно ще ни забележат и ще изпратят лодка да ни вземе — предположих аз.

Танус се съгласи с мен и извика:

— Насам! Следвайте ме! Таита, погрижи се за господарката.

Хванах я за ръката, за да й помогна, но тя бе силна и подвижна като овчарче и скочи до мен. Сетне внезапно дочух наблизо конете и скърцането на колела на колесници. Звуците не можеха да се сгрешат.

Нашите коне бяха заминали преди три дни и по това време трябваше да са на път за Елефантина. Колесниците бяха разглобени и натоварени в трюмовете на плавателните съдове. Тези, които чувах сега, минаваха по околния път под стената и бе ясно на кого принадлежат.

— Хиксосите! — промълвих аз и ние спряхме. — Трябва да е някоя от предните им разузнавателни части.

— Май са две-три колесници — съгласи се Танус, — но и те са достатъчни. Отрязани сме.

— Изглежда, напуснахме малко късно — каза господарката с престорено спокойствие и погледна към Танус и мен с пълно доверие. — Какво предлагате сега?

Нейната наглост ме изуми. Тя бе отговорна за положението, в което бяхме изпаднали. Ако се бе вслушала в увещанията ми, сега всички щяхме да сме на „Дъхът на Хор“ и да плаваме нагоре по реката на път за Елефантина.

Танус вдигна ръка за тишина и ние стояхме и слушахме шума на вражеските колесници, минаващи по пътя в подножието на стената. Колкото повече се приближаваха, толкова по-сигурно ставаше, че това е малък преден отряд.

Внезапно шумът от колела спря и чухме конете да пръхтят и пристъпят, сетне мъжки гласове да говорят на груб и гърлен език. Бяха точно под нас и Танус отново даде знак да замълчим. Ала принц Мемнон не бе свикнал нито да се сдържа, нито да пази тишина против желанието си. Той също бе чул и разпознал звуците и извика с обичайния си висок звънък глас:

— Коне! Искам да видя конете.

Моментално настъпи врява. Хиксоски гласове даваха нареждания, задрънча оръжие. Сетне по стълбището закънтяха тежки стъпки. Неприятелят стремително настъпваше към обиколния път.

Високите им шлемове се показаха над каменната балюстрада точно пред нас. Бяха петима и се втурнаха към нас с извадени мечове, едри мъже с ризи и ярко оцветени ленти в брадите. Но един от тях бе по-висок от останалите. Познах го веднага, беше си пуснал брада и я бе украсил с панделки като хиксосите, а предната част на шлема закриваше половината му лице. Сетне той извика с онзи глас, който никога няма да забравя:

— Значи това си ти, млади Хараб! Убих старото псе, а сега ще убия и теб, неговото пале!

Трябваше да се досетя, че господарят Интеф щеше да дойде пръв да души като хиена за съкровището на фараона. Сигурно бе яздил пред хиксоската армия, за да влезе пръв в погребалния храм. Въпреки хвалбите си той не побърза да се нахвърли на Танус, но махна на бандата хиксоси да свършат работата вместо него.