Речният бог

— Огнени стрели — кимна Танус. — Ти пак излезе прав, Таита. Варварите се учат бързо.

— Лесно е да научиш маймуна на нови номера.

Мразех хиксосите, както ги мразеха всички от флотилията ни.

— Сега нека видим дали твоите помпи могат да изпомпват вода така добре, както я изхвърлят от кораба — каза приятелят ми.

Очаквах да ни атакуват с огън и през последните четири дни работих на онези галери, които той бе снабдил с водни помпи. Когато всички наши съдове се приближиха, Танус заповяда на капитана да свали платното и ние помпахме вода, с която мокрехме палубите и такелажа. Наредихме по палубата пълни с вода кожени ведра, а сетне една от галерите ескортира кораба през тесния пролив под дъжд от хиксоски огнени стрели.

Преминаването на флотилията ни отне цели два дни, защото скалите спираха вятъра. Беше горещо и корабите трябваше да преминават през прохода с гребане срещу силното течение. Стрели се забиваха в мачтите и палубите и пожарите трябваше да бъде потушавани с вериги от хора, които си подаваха ведра с вода, или с кожени маркучи от помпите от ескортиращата галера. За нас нямаше начин да отвърнем на тези атаки, защото стрелците се намираха високо на скалите, извън обсега на нашите не толкова мощни лъкове. Когато Ремрем слезе на брега със своята команда, за да свали стрелците от височината, те ги обстреляха с огнени стрели и ги принудиха да се оттеглят обратно.

Плавателните съдове, които успяха да преминат, бяха почернели от огъня, но много други нямаха този късмет. Огънят на борда им бе надделял над ведрата с вода и помпите и ги бе погълнал. Трябваше да ги изоставим и течението ги носеше, всявайки хаос между останалите от флотилията, които идваха към прохода. В повечето случаи успявахме да спасим хората, преди пожарът да се развилнее напълно, но понякога закъснявахме. Женските и детските писъци смразяваха кръвта в жилите ми. Никога няма да забравя една млада жена, която скочи от горяща лодка, а дългата й коса гореше като сватбена гирлянда.

При Вратите на Хапи загубихме над петдесет кораба. Докато плавахме към Елефантина, на галерите се развяваха траурни знамена, но накрая хиксосите и техните коне, изглежда, се умориха от това преследване на юг. Прашните облаци вече не затъмняваха северния хоризонт и можехме да си отдъхнем, да дадем воля на мъката си по нашите мъртви и да поправим плавателните си съдове.

Обаче никой от нас не вярваше, че враговете са се отказали окончателно. В края на краищата желанието им да пленят съкровището на фараона бе твърде силно.

Двамата с принц Мемнон прекарвахме дълго време под навеса на кърмата. Той слушаше с интерес разказите ми и наблюдаваше опитите ми да направя нов модел лък за нашата армия. За да му обръщам внимание, непрекъснато ми задаваше въпроси.

— Какво правиш, Таита?

— Правя нов лък.

— Да, но защо?

— Добре, ще ти кажа. Нашите лъкове, освен че не притежават такава сила и не пускат стрелите надалече, са прекалено дълги за колесниците.

Той ме слушаше внимателно. Дори когато беше пеленаче, не се опитвах да му говоря по бебешки, а се отнасях с него като с възрастен човек. Ако понякога не ме разбираше, най-малкото бе щастлив да чуе гласа ми.

— Вече знам, че бъдещето ни зависи от конете и колесниците и съм сигурен, че Ваше Величество е съгласен с мен? — Вдигнах очи към него. — Ти също обичаш конете, нали, Мем?

Той ме разбра добре.

— Обичам конете, особено Пейшънс и Блейд.

Вече бях изпълнил три свитъка с размишления и диаграми как тези военни придобивки да бъдат използвани по най-добрия начин. Искаше ми се да можех да обмисля подробностите с Танус, но Великият египетски лъв не се интересуваше от тези въпроси.

— Направи проклетите неща, щом се налага, но престани да дърдориш за тях — каза ми той.

Принцът бе много по-възприемчив слушател и докато работех, водехме дълги разговори, които много по-късно щяха да дадат добра реколта. Мемнон предпочиташе компанията на Танус, но аз винаги бях на негово разположение и ние прекарвахме заедно дълги щастливи часове.

От малък той бе изключително умен и разви дарбите си много по-бързо другите ми ученици. Дори господарката не научаваше нещата така лесно, когато бе на неговата възраст. Бях направил на Мемнон играчка от новия вид лък, той го овладя бързо и скоро изстреля една от първите си малки стрели по цялата дължина на палубата за крайно неудоволствие на робините и бавачките, които станаха негови мишени. Те не смееха да се наведат, когато принцът носеше своя лък; той рядко пропускаше привлекателните женски бедра от двадесетина стъпки.

След лъка негова любима играчка стана миниатюрната колесница, която му издялах. Направих дори фигурка на водач, който да стои на платформата и да държи юздите на конете. Принцът веднага нарече фигурката Мем, а конете — Пейшънс и Блейд. Буташе неуморно колесницата по палубата, издавайки звуци, наподобяващи цвилене, или викове „Дий!“ или „Стой!“.