Речният бог

В тръстиките покрай реката имаше хипопотами. Те лежаха в плитчините като валчести камъни. След продължителен научно-теологичен спор така и не успяхме да изясним дали животните над прага принадлежат на богинята, както и тези под него, или са царски дивеч, принадлежат на короната. Жреците на Хапи бяха на едно мнение, докато останалите, с голям апетит за крехкото месо на тези животни, бяхме на противоположното.

Съвсем случайно точно в този момент богиня Хапи реши да навести един от знаменателните ми сънища. Видях я да се появява от зелените води, усмихвайки се благосклонно, и да поставя в ръката на господарката мъничък хипопотам, не по-голям от дива яребица. Веднага щом се събудих, без да губя време, разказах вълнуващия си сън на регентката. Сега вече моите сънища и видения бяха приемани и от господарката, и от всички останали като доказателство за желанията на боговете.

Тази вечер всички празнувахме на пясъчния бряг с изпечено на въглени крехко месо от речна крава. Популярността и славата ми се увеличиха след този сън. Единствено жреците на Хапи не споделяха всеобщите чувства към мен.

Реката гъмжеше от риба. Под прага народът ни бе ловил риба хиляди години. Но тукашните води бяха недокоснати от човешка ръка и рибарски мрежи. Вадехме от реката блестящ син костур, по-тежък и от най-дебелия човек от екипажа ни, имаше огромни морски котки с четинести мустаци, дълги колкото ръката ми и прекалено силни и тежки, за да бъдат уловени с мрежа. С удар на опашките си късаха ленените конци като нежна паяжина. Мъжете ги ловяха с копия в плитчините, като речните крави. Един от тези великани можеше да нахрани петдесет човека с тлъстото си жълтеникаво месо, от което в огньовете се стичаше мазнина.

В скалите над реката бяха надвиснали гнездата на орли и лешояди. Погледнати отдолу, те приличаха на струпани отломки, а изпражненията на огромните птици бяха оцветили камъните под тях с ивици блестящо бяло. Птиците се виеха над нас, очертавайки кръгове в горещия въздух, надигащ се от черните скали на клисурата.

От скалите царствено и надменно ни наблюдаваха стада диви кози. Танус отиде на лов, но изминаха много седмици, преди да улучи една от тях. Те имаха зрението на лешояди и пъргавостта на синеглав гущер, който може да тича без никакво усилие нагоре по гладка гранитна стена.

На височина един от старите козли стигаше до рамото на мъж. Брадата му докосваше камъка, на който стоеше, а рогата му се извиваха от стабилна назъбена основа. Накрая Танус успя да убие един от тях със стрела, прелетяла през клисура, дълбока сто крачки. Козелът падна в пропастта и се запремята във въздуха, след което се удари в камъните долу.

Поради големия ми интерес към всяко диво създание, след като го одра и наряза, Танус ми донесе главата с рогата. Доста се измъчи, докато я свали от тези убийствени канари. Почистих черепа и го поставих като украшение на носа на нашата галера, докато плаваме към неизвестното.

Изминаха месеци и водата започна да спада. По отвесните склонове, покрай които плавахме, личаха следите от предишни отливи.

През нощта двамата с Мемнон оставахме на палубата и наблюдавахме звездите, които грееха на небесния свод. Учех го на названието и естеството на всяка от тези блестящи точки и как те променят съдбата на хората. При тези наблюдения определих, че реката вече не тече на юг, а е променила посоката си на запад. Откритието ми възбуди разгорещен спор между учените мъже в нашето общество.

— Реката ни отвежда право към западните полета на рая — внушаваха ни жреците на Озирис и Амон Ра.

— Това е хитрина на Сет. Той иска да ни обърка и да осуети намеренията ни — възразяваха жреците на Хапи, които досега имаха силно влияние над съвета.

Царица Лострис бе дете на тяхната богиня и бе възприето, че Хапи закриля нашето пътешествие. Жреците се ядосваха, че влиянието им отслабва с това своеволно изменение на посоката на реката.

— Скоро тя отново ще завие на юг — твърдяха те.

Винаги съм се ужасявал, когато безскрупулни хора манипулират желанията на боговете така, че те да съвпаднат с техните.

Преди въпросът да бъде разрешен, стигнахме до втория праг.

Това бе най-далечното място, до което бе стигал цивилизован човек. Никой не бе отивал по-нататък. Причината бе съвсем очевидна. Тук бързеите бяха по-широки и опасни от онези, с които се бяхме справили.

Върху обширна площ течението на Нил бе разделено от няколко големи острова и стотици по-малки. Сега нивото на водата бе спаднало и на места се виждаше дъното. Сложна плетеница от канали се простираше на мили пред нас.

— Можем ли да бъдем сигурни, че няма друг праг, а след него още един? — питаха се един друг онези, които лесно се обезсърчаваха. — Ще изразходваме силите си и накрая ще се окажем в клопка между праговете на реката, безсилни да продължим напред или да се върнем назад. Трябва да се върнем, преди да е станало твърде късно — стигаха до общо заключение те.