Речният бог

Тогава заваля. Не бе обикновен дъжд, приличаше на водопад. Не можехме да дишаме, водата запълваше ноздрите и устата ни и имах чувството, че се давя. Водната струя бе толкова плътна, че едва различавах човека, застанал до мен. Побягнахме да се скрием под близката скала.

Беше студено. Не познавах такъв студ, бяхме се покрили единствено с нашите тънки ленени шалове. Студът проникваше до костите ни и ние треперехме така, че зъбите ни тракаха.

През шума на дъжда дочух още един. Това бе вода, падаща от скала на скала като ненаситно чудовище, повличайки всичко по пътя си.

Пороят ме повлече — помислих си, че умирам, докато се премятах, и студена вода изпълни гърлото ми. Обгърна ме мрак и реших, че съм мъртъв.

Смътно си спомням как нечии ръце ме изтеглят от водата, а сетне ме отнасят на някакъв бряг. Чувах принцът да ме вика. Преди да отворя очи, усетих мириса на горящи дърва. Почувствах топлина да се разлива по тялото ми.

— Таита, събуди се! Кажи ми нещо! — Гласът бе настоятелен и аз отворих очи. Лицето на Мемнон плуваше пред мен, той ми се усмихна. Сетне викна:

— Той отвори очи, господарю Танус.

Открих, че се намираме в пещера, а навън бе паднала нощ. Танус се приближи и приклекна до принца.

— Как си, стари друже? Надявам се да не си си счупил кокалите?

С усилие седнах и внимателно се опипах, преди да отвърна:

— Всяка става ме боли, освен това съм страшно гладен.

— Значи ще оживееш — засмя се той, — въпреки че преди малко се съмнявах, че някой от нас ще се спаси. Трябва да се махаме от тези проклети планини, преди нещо още по-лошо да ни е сполетяло.

— Какво стана с останалите? — попитах аз.

Танус поклати глава.

— Всички се удавиха. Ти си единственият, когото успяхме да изтеглим от водата.

— А конете?

— Удавиха се. Всичките.

— Храна?

— Никаква — отвърна Танус. — Дори лъкът ми бе отнесен. Останаха ми само мечът и дрехите на гърба.

На разсъмване напуснахме убежището си в скалите и се спуснахме надолу към тази коварна долина. В подножието й открихме труповете на хора и коне.

Между камъните и сипеите започнахме да търсим каквото бе останало от запасите ни. За моя голяма радост намерих медицинското си сандъче непокътнато, въпреки че бе пълно с вода. Извадих съдържанието му и го оставих да се суши на слънцето, докато направя кожени презрамки, с които да го нося на гърба си.

През това време Мемнон отряза парчета месо от трупа на един кон. Събра съчки, изхвърлени от пороя, и започна да пече месото. Когато се нахранихме, прибрахме останалото месо и потеглихме.

Пътуването скоро се превърна в кошмар. Изкачвахме стръмни хълмове и се спускахме в клисурите отвъд тях. Тази пустош, изглежда, нямаше край, а изранените ни крака, обути в сандали, ни боляха при всяка крачка. През нощта треперехме около малките огньове, запалени от изхвърлени от реката съчки.

На втория ден разбрахме, че сме загубили пътя и се лутаме. Бях убеден, че сме обречени да умрем в тези ужасни планини. Тогава чухме реката и когато се изкачихме до седлото между два високи върха, видяхме Нил да се извива в дефилето. Това не бе всичко. На бреговете видяхме струпани разноцветни палатки, а между тях се движеха хора.

— Цивилизовани хора — казах моментално аз. — Защото дрехите им са изтъкани.

— А това са коне — съгласи се Мемнон, сочейки към животните, завързани извън лагера.

— Погледни нататък! — посочи Танус. — Сигурно могат да обработват метал. — Бе забелязал блясъка на мечове и върховете на стрели.

— Трябва да разберем кои са тези хора. — Бях впечатлен от това какво племе може да живее на такава негостоприемна земя.

— Може да ни прережат гърлата — изръмжа приятелят ми. — Какво те кара да вярваш, че тези планинци не са жестоки като земята, на която живеят?

По-късно разбрахме, че са етиопци.

— Конете им са превъзходни — прошепна Мемнон. — Нашите не са толкова високи. Трябва да слезем долу и да ги разгледаме.

Принцът страстно обичаше конете.

— Господарят Танус е прав. — Предупреждението му възбуди моята обикновено благоразумна природа. — Може да са опасни диваци, нищо, че са облечени в цивилизовани дрехи.

Седнахме на склона и поспорихме известно време, но накрая любопитството ни надделя и се спуснахме надолу по дефилето.

Когато се приближихме, видяхме, че са високи, добре сложени хора, по-едри от египтяните. Косата им бе гъста, тъмна и къдрава. Мъжете носеха бради, докато ние египтяните се бръснехме. Бяха облечени в дълги до земята дрехи, вероятно изтъкани от вълна и ярко оцветени. Ние ходим голи до кръста, а нашите препаски обикновено са чисто бели. Те носеха меки кожени ботуши, противоположно на нашите сандали.

Жените, които видяхме, работеха пред палатките. Лицата им не бяха покрити. Пееха и си подвикваха на непознат за нас език. Имаха мелодични гласове и се смееха, докато носеха вода, стояха клекнали до огньовете и мелеха зърно с воденични камъни.

Група мъже играеха на някаква игра, която много напомняше на бао. Те се обзалагаха и спореха над играта с камъчета. По едно време двама от тях скочиха и извадиха изкривени ножове от коланите си. Изправиха се един срещу друг, ръмжейки като котараци.