Речният бог

— Радвам се да те видя, приятелю. Какво неочаквано посещение! Заповядай, седни при нас и си пийни от бирата ми, докато робът ти донесе чаша и чиния. Доста задъхан ми изглеждаш…

Но аз гневно прекъснах любезностите му и се нахвърлих върху него.

— Да вървиш при Сет дано, ти, тъпо магаре! Още ли не си разбрал на каква опасност ни подложи всички? Ти и проклетата ти уста, дето не ще да се затвори! Толкова ли не можа да се замислиш за безопасността на господарката ми?

В интерес на истината нямах намерение да се държа толкова грубо с него, но след като веднъж бях започнал, сякаш нещо се отприщи у мен и повече не можех да се спра: трябваше да изразя всичките си страхове и тревоги. Не че това, в което го обвинявах, беше чистата истина, но така повече ми олекваше.

Танус направи гримаса и се закри с ръка, сякаш да се предпази от нещо.

— Ау! Как ме свариха неподготвен. Ето ме обезоръжен и съвсем беззащитен срещу тази смъртоносна атака.

Опитваше се да се шегува, но личеше, че усмивката му е изкуствена. Бързо ме грабна за ръката, за да ме отведе надалеч, и след като излязохме от палатката, бях почти изтикан вън от лагера, насред осветените от луната нивя. Ръката му, която цял живот беше въртяла меча и опъвала лъка, сега ме влачеше, като че ли бях дете.

— А сега изплюй камъчето! — Мрачно ме изгледа Танус. — Какво е станало, че си в такова настроение?

Гневът още не ме беше напуснал, но страхът надделяваше и езикът ми се развърза отново:

— Половината от живота си прекарах да те пазя от собствената ти глупост и вече ми е дошло до гуша! Нищо ли не си разбрал досега? Наистина ли мислиш, че ще се отървеш безнаказано, след като ни вкара всички в онази лудост снощи?

— Имаш предвид заключителната ми реч ли? — съвсем се обърка той и ме пусна. — Защо мислиш, че е било лудост? Всичките ми подчинени, а и всеки друг, с когото съм разговарял, са доволни от това, което казах…

— Ама, че си глупак! Та не можеш ли да разбереш, че мнението на войниците и приятелите ти не струва пукната пара? При всеки друг владетел ти щеше вече да си мъртъв и дори този нерешителен старец, нашият фараон, едва ли ще те остави да избягаш от последствията на своето безочие. Става дума за неговия трон, Танус, който ти направи за смях. Ще трябва да си платиш за това, господарю Хараб. И Хор ми е свидетел, че ще има скъпо да плащаш.

— Служиш си с някакви гатанки, които не разбирам — сопна ми се той. — Та аз направих на фараона голяма услуга. Той е обграден от раболепни подлизурковци, които го засипват с лъжите, които те си мислят, че му се иска да чуе. Беше крайно време да научи истината и съм убеден, че ако се замисли над казаното от мен, може да ми бъде само благодарен.

Бедният, толкова дълбоко беше убеден, че правдата ще възтържествува! Гневът ми се изпари.

— Танус, скъпи приятелю, колко си наивен! В цялото царство едва ли ще срещнеш един-единствен човек, който да ти е благодарен за това, че си му разкрил голата истина — та голотата й би го притеснила, не мислиш ли? А освен това с необмислената си постъпка ти само наля вода в мелницата на господаря Интеф.

— На господаря Интеф ли? — Той впи очи в моите. — Какво за господаря Интеф? Говориш за него, сякаш ми е враг. Великият владетел беше най-близкият приятел на баща ми. Знам, ме винаги мога да се осланям на неговата закрила. Той даде дума пред умиращия ми баща…

Въпреки благия си нрав и старото ни приятелство Танус наистина се разгневи при тези ми думи — може би за пръв път в живота си. А гневът му, колкото и бавно да излиза на повърхността, отприщи ли се, става опасен.

— О, Танус! — възкликнах аз. — Никога не съм бил съвсем искрен с теб. Има толкова неща, които е трябвало да ти кажа, но не съм се осмелявал. Всичко е съвсем различно от това, което си мислиш. Можеш да ме наречеш страхливец, но истината е, че през всичките тези години все не ми е достигала смелост да ти разкрия, че господарят Интеф всъщност е бил най-жестокият враг на баща ти.

— А как искаш да ти повярвам сега? — поклати глава Танус. — Та те винаги са били приятели, близки приятели. В най-ранните си спомени ги виждам как двамата се смеят заедно. Баща ми винаги е твърдял, че под закрилата на господаря Интеф ще съм на сигурно и безопасно.

— Да, наистина, благородният Пианки, господарят Хараб, вярваше в него. Но именно сляпото му доверие го лиши от всичко, което притежаваше, а най-накрая и от самия му живот, който той неразумно остави в ръцете на Интеф.

— Не, не, ти грешиш! Баща ми просто стана жертва на поредица от злощастия…

— Които бяха грижливо подготвени от господаря Интеф. Той беше изпълнен със завист към баща ти заради добродетелите му и голямата популярност, с която се ползваше сред народа, заради богатствата му и влиянието му пред фараона. Много добре разбираше, че господарят Хараб ще бъде назначен за велик владетел вместо него и това правеше омразата му още по-безмилостна.

— Не мога да го повярвам — повтори Танус и отново поклати глава, — и да искам, пак не мога да го повярвам.

Вече се бях поуспокоил и продължих със съвсем друг тон: