Речният бог

Двамата с господарката ми седяхме под навеса, който капитанът беше издигнал специално за нея на носа. Наблюдавахме града с неговите белосани къщички, които блестяха на първите слънчеви лъчи.

— Нямам представа къде е отишъл. — Откакто бяхме вдигнали платна, господарката ми не преставаше да се тревожи за Танус. — Наистина ли провери навсякъде?

— Навсякъде — за сетен път й отговорих. — Обходих вътрешния град и пристанището. Скрил се е някъде. Но оставих посланието ти на Кратас. Можеш да си сигурна, че той ще му го предаде, щом го види.

— Пет години без него… дали ще минат някога?

Пътуването нагоре по реката мина, общо взето, приятно. По цял ден двамата с господарката ми се изтягахме върху носа на ладията и разговаряхме. Обсъждахме всичко, което се беше случило, и се опитвахме да предвидим онова, което ни чакаше занапред.

Аз й обяснявах надълго и нашироко за живота в двореца, учех я на невъобразимо сложния церемониал. Посочих й чии ръце дърпат конците в държавата; с кого от силните на деня е в наш интерес да се сближим и с кого е по-добре да си нямаме работа. Говорих й за проблемите, които стоят пред фараона ни, и как той смята да разреши всеки от тях. След което неусетно минахме на темата за народа, за неговите настроения, с които всеки владетел трябва да се съобразява.

Трябва да отдам заслуженото на моя скъп приятел Атон, дворцовия управител, на когото дължах много от това, което знаех за двореца. Като чели през последните десетина години не е имало кораб от Елефантина за Карнак, който да не ми е носил по някое от неговите дълги и изпълнени с всякакви подробности послания… Е, да не забравяме, че и всеки път същият този кораб си е тръгвал обратно, отнасяйки под формата на злато искрените ми благодарности за приятелската услуга.

Бях твърдо решен в най-скоро време двамата с господарката ми да заемем полагащото ни се място в двореца и постепенно да се домогнем до властта. Тя все още не подозираше какви оръжия притежава, защото никога не й се беше налагало да ги използва. С красотата и разностранните си дарби господарката ми можеше да постигне изключителен успех още сега, но аз търпеливо продължавах да прибавям всеки ден по нещичко към тях. Тя притежаваше ясен и неспокоен ум, а също желязна воля и сила на духа. Щом се освободеше от мрачните си мисли, с малко напътствия от моя страна Лострис щеше да поеме ролята, която й предвиждах.

Скоро открих, че най-лесният начин да привлека вниманието й върху някоя моя идея, е да й намекна, че ако ми съдейства, ще помогне с нещо и на Танус. Така например още в първите дни й дадох да разбере, че ако си спечели влияние в двореца, това само ще й позволи да го закриля от скритите му врагове.

— Царят му възложи непосилна задача. За да успее, Танус ще има нужда от нас, а ако се провали, само ти можеш да го спасиш от присъдата, която произнесе фараонът.

— С какво можем да помогнем при изпълнението на задачата му? — попита Лострис, която само чакаше да се спомене името на Танус. — Кажи ми честно, според теб има ли човек на света, който да унищожи Свраките? Подобна мисия не е ли твърде трудна дори и за Танус?

Свраките — това беше името, което сами си бяха избрали разбойниците, тероризиращи Горен Египет. Нашата нилска сврака е по-малка от гълъб, но това не й пречи да бъде пословично жестока и кръвожадна. На вид представлява крехко създанийце с бяла гушка и черен гръб и качулка, но се прехранва, като напада гнездата на другите птици и изяжда малките им, а след това провисва труповете на жертвите си по заострените клони на акациевите дървета. Затова и народът я е нарекъл „птицата-касапин“.

В началото разбойниците използваха това име като прикритие, но откакто мощта им нарасна и те вече нямаха страх от нищо, то се превърна в официалното им название, а самите бандити често използваха за свой отличителен знак черно-белите пера на птицата-касапин.

Навремето имаха навика да окачат някое от тези пера над вратата на току-що ограбения от тях дом или върху труповете на жертвите си. Но в онези дни, когато дързостта им не знаеше граници, използваха перата и като предупреждение към бъдещите си жертви. В повечето случаи се задоволяваха с това набелязаният да им даде половината от всичко, което притежава. Разбира се, кой би отказал, ако по този начин успее да опази дома и семейството си.

— Мислиш ли, че дори с печата на ястреба Танус ще успее да изпълни царската повеля? — повтори господарката ми. — От това, което се говори за Свраките, съм чувала, че те се ръководят от един-единствен човек, когото наричат Ах-Сет, брата на Сет. Вярно ли е, Таита?

За миг се замислих, преди да й отговоря. Не можех току-така да й издам всичко, което знаех за Свраките, защото тя щеше да се заинтересува откъде съм го научил. Което не би й помогнало с нищо, но пък мен би ме поставило в неудобно положение. Може би по-късно щях да й разкрия истината.