Речният бог

Тя се пресегна и докосна ръката ми.

— Забравяш, че откакто се помня, си бил винаги с мен. И мога да твърдя, че те познавам добре. Всичко, което си извършил, е било по принуда и аз ти го прощавам.

Тя скочи на крака и започна нервно да се разхожда около езерцето с лилиите. След няколко минути се върна при мен в беседката.

— Танус се намира в ужасна опасност. Едва сега разбирам колко много баща ми желае смъртта му. Някой трябва да го предупреди. Трябва да отидеш при него, Таита, и то без да се бавиш нито ден.

— Господарке…

Тя не ме остави да се доизкажа.

— Не, Таита, повече няма да слушам измислените ти извинения. Още утре заминаваш за Карнак.

И така, на другия ден още преди изгрев-слънце излязох с лодката в реката уж за да ловя риба. За да има свидетели, се погрижих поне десетина роби и стражи да ме видят с рибарските принадлежности, преди да отплавам в неизвестна посока.

Доплавах до една от скритите лагуни и като се уверих, че никой не ме следи, бръкнах в кожената си торба, за да извадя оттам един котарак, с който отдавна се бяхме сприятелили. Бедното животно го мъчеше от дълго време краста, а ушите му бяха покрити с гноясали рани, от които едва чуваше. От доста време си казвах, че трябва да облекча страданията му, но моята любов към животните все не ми даваше смелост да го сторя. Сега обаче немият ми приятел щеше да помогне и на мен. Бях му накълцал малко сурово месо, в което сипах силна доза татул. Поднесох му храната върху скута си и нежно го галех, докато той блажено мляскаше и мъркаше от удоволствие. След миг потъна в дълбок сън, а аз извадих ножа си и му прерязах гърлото.

Опръсках цялата лодка с кръвта на котката, след което хвърлих трупа й надалеч — там, където знаех, че крокодилите ще се нагостят с нея. Оставих харпуните, въдиците и всичко останало в лодката и я избутах навътре в реката, за да я поеме течението. После се обърнах към брега и прецапвайки набързо между тръстиките, стъпих на твърда земя.

Бяхме се уговорили с господарката ми тя да не вдига тревога, преди да се е смрачило. Така щяха да открият лодката едва на другия ден и щом видеха кръвта, всички щяха да решат, че или някой крокодил е закусил с мен, или съм се натъкнал на Свраките.

Щом излязох на брега, първата ми работа беше да се преоблека в дрехите, които си бях приготвил. Реших, че е най-добре да се превърна в жрец на Озирис. Често ми се е случвало да забавлявам господарката си, имитирайки божите храненици, та ми трябваха само перука, малко грим и подходящият костюм, за да вляза в кожата на всеки от тях. Жреците имат това си предимство, че в безкрайните си скитания от един храм до друг свободно обикалят цялата страна, за да търсят помощи за своите светилища. Всъщност това си бе най-унизителна просия. Преоблечен като странстващ жрец, нямаше да привличам много внимание, а дори можех да си спестя някоя и друга неприятна среща със Свраките. От суеверие те предпочитаха да си нямат вземане-даване със светите мъже.

Заобиколих лагуната и през бедняшките квартали влязох в Западна Елефантина. Насочих се право към пристанището, където попаднах на капитана на някакъв кораб, товарещ жито и масло. Без да го усуквам, му намекнах, че в името на боговете ще е най-добре да ме закара без пари до Карнак. Колкото и да му беше неприятно, той не можеше да ми откаже. На всички отдавна им е дошло до гуша от наглостта на жреческото братство, но и ги е страх от неговата безгранична власт, духовна и светска. Някои дори твърдят, че по своето могъщество жречеството съперничи на самия фараон.

Имаше пълнолуние, а капитанът не приличаше на страхливия адмирал Нембет, така че не спирахме през нощта, а с помощта на попътния вятър и силното течение само след пет дни навлязохме в големия завой на Нил и се оказахме пред самия Карнак.

Щом слязох на брега, стомахът започна да ме свива. Това беше моят роден град, където ме знаеха всички просяци и безделници по улиците. Само някой да се сетеше кой съм и господарят Интеф щеше да научи за пристигането ми, преди още да съм доближил градските порти. Но за щастие се бях преобразил добре, пък и все гледах да минавам по страничните улички, където имаше по-малка вероятност да срещна стари познайници. Надявам се за околните да съм изглеждал просто като един надут смешник, който се озовава сред казармите съвсем случайно и нищо специално не търси пред квартирата на командира Танус.

Беше отключено. Намъкнах се вътре, сякаш в това нямаше нищо нередно, и бързо залостих вратата зад себе си. Нямаше никого. Огледах стаята, но нищо не подсказваше къде е отишъл домакинът. По всичко изглеждаше, че Танус е заминал, и то доста отдавна — може би още с отплаването ни на юг. До прозореца беше оставено пълно гърне с мляко, което толкова се беше сгъстило и изсъхнало, че повече приличаше на сирене, а в чинийката до него стоеше късче плесенясал хляб.