Рицарят на Седемте кралства

— Той — със сигурност. Колкото до мен, де да можех. Все още съм само скуайър. Братовчед ми обеща да ме направи рицар, но твърди, че още не съм узрял. — Раймън имаше квадратно лице, чип нос и къса чорлава коса, но усмивката му беше очарователна. — Имате вид на претендент, струва ми се. Чий щит искате да ударите?

— Все едно — отвърна Дънк. Това се очакваше да каже, макар че изобщо не беше все едно. — Няма да изляза на арената преди третия ден.

— А дотогава някой от шампионите ще трябва да е паднал, да. Е, дано Воинът ви се усмихне, сир.

— И на вас.

„Щом той е само скуайър, аз къде съм тръгнал да ставам рицар? Един от нас е глупак.“ Парите в кесията на Дънк подрънкваха при всяка стъпка, но той знаеше, че може да ги загуби за миг. Дори правилата на турнира действаха против него — много малко вероятно беше да се изправи срещу неопитен или хилав противник.

Имаше десетина различни форми, по които можеше да тръгне един турнир, според прищявката на лорда домакин. Някои бяха показни битки между групи рицари, други — дивашки сблъсъци, в които славата печелеше последният останал прав на терена боец. Там, където правилото бяха индивидуалните двубои, противниците понякога се определяха с жребий, а понякога от уредника на игрите.

Лорд Ашфорд устройваше този турнир в чест на рождения ден на тринайсетгодишната си дъщеря. Прекрасната девица щеше да седи до баща си като властващата Кралица на любовта и красотата. Петима шампиони, удостоени от нея с честта, щяха да я защитават. Всички други трябваше да са претенденти, но всеки, който успееше да надвие един от шампионите, щеше да заеме мястото му и сам той да застане като шампион, докато някой друг претендент го свали. В края на трите дни двубои петимата останали щяха да определят дали прекрасната девица да задържи короната на Любовта и красотата, или някоя друга да я носи вместо нея.

Дънк загледа тревистата арена и празните столове на зрителската платформа и се замисли за шансовете си. Само една победа му трябваше. След това можеше да се назове един от шампионите на Ашфордски лъг, та макар и за час. Старецът бе живял почти шейсет години и никога не бе ставал шампион. „Не е твърде много да се надявам, ако боговете са добри.“ Спомни си за всички песни, които бе слушал, песни за слепия Симиън Звездоокия и благородния Сервин Огледалния щит, и принц Емон Драконовия рицар, сир Риам Редвин и Флориан Глупака. Всички бяха печелили победи срещу много по-ужасни врагове от тези, срещу които щеше да се изправи той. „Но всичките са били велики герои, храбри мъже от знатен род, освен Флориан. А аз какво съм? Дънк от Квартала на бълхите? Или сир Дънкан Високия?“

Много скоро щеше да го научи. Надигна чувала с бронята и зави към щандовете на търговците да потърси Пейт Стоманата.

Ег се беше потрудил мъжки в бивака. Дънк остана доволен. Беше се поуплашил, че оръженосецът му може да е избягал.

— Взехте ли добра цена за кобилата? — попита момчето.

— Как разбра, че съм я продал?

— Тръгнахте с нея, а се връщате пешком. Ако ви бяха обрали крадци, щяхте да сте по-ядосан, отколкото сте.

— Взех достатъчно за това. — Дънк извади новата си броня да му я покаже. — Ако ще ставаш рицар, ще трябва да можеш да различаваш добра стомана от лоша. Виж тук, това е добра изработка. Тази ризница е двойно верижна, всяка брънка е свързана с други две, виждаш ли? Дава повече защита от единичната. И шлемът, виж как е закръглен. Меч или брадва ще се хлъзнат от него, докато в шлем с плосък връх могат да пробият. — Нахлузи шлема на главата си. — Как изглежда?

— Няма забрало — изтъкна Ег.

— Има дупки за въздух. Забралата са уязвими места. — Пейт Стоманата го беше казал. „Ако знаеше колко много рицари са получавали стрела в окото, когато вдигнат забралото за глътка хладен въздух, никога не би искал такъв“, така беше казал.

— И гребен няма — подхвърли Ег. — Най-прост шлем.

Дънк смъкна шлема.

— Прост е добре за такива като мен. Виждаш ли колко лъскава е стоманата? Твоя задача ще е да я поддържаш така. Знаеш ли как да лъскаш ризница?

— В бъчва с пясък — каза момчето. — Но вие нямате бъчва. Купихте ли и павилион, сир?

— Не взех чак толкова добра цена. — „Момчето е опасно дръзко, трябва да му го избия това.“ Знаеше, че няма да го направи обаче. Харесваше му дързостта. Самият той трябваше да е по-дързък. „Скуайърът ми е по-смел от мен, и по-умен.“ — Добре си се справил тук, Ег — каза му Дънк. — Утре заранта ще дойдеш с мен. Да видиш полето на турнира. Ще купим овес за конете и пресен хляб за нас. Може би и сирене, продават добро сирене на един от щандовете.

— Няма да трябва да ходя в замъка, нали?

— Защо не? Един ден смятам да живея в замък. Надявам се да си спечеля място на трапезата при господарите.

Момчето си замълча. „Сигурно го е страх да влезе в господарски замък — прецени Дънк. — Нормално е да се очаква. Ще го надрасне с времето.“ Загледа отново бронята си с възхищение, зачуден колко ли дълго ще я носи.