Рицарят на Седемте кралства

Един от хората на Ерион посегна да го хване и отхвърча настрани. Три дълги крачки и Дънк сграбчи принца за рамото и го завъртя силно. Беше забравил за меч и кама, а с тях и всичко друго, на което го беше учил някога старецът. Юмрукът му събори Ерион и върхът на ботуша му се заби в корема на принца. Когато Ерион посегна за ножа си, Дънк стъпи на китката му и го изрита отново, право в устата. Можеше да го пребие с ритници на място, но хората на принцчето скочиха отгоре му. По един увисна на всяка ръка, а друг го заудря по гърба. Щом се изтръгна от единия, му налетяха други двама.

Накрая го събориха на земята и затиснаха ръцете и краката му. Ерион се беше вдигнал отново на крака. Устата му беше разкървавена. Той бръкна с пръст в нея и опипа.

— Разклатил си ми един зъб — оплака се високо. — Сега ще почнем да ти чупим всичките. — Избута косата си от очите. — Изглеждаш ми познат.

— Взехте ме за конярче.

Ерион се усмихна с кървясала усмивка.

— Помня. Отказа да вземеш коня ми. Защо си пожертва живота? За тази курва? — Тансел се беше свила на земята, притиснала до гърдите си осакатената си ръка. Принцът я подритна. — Едва ли си струва. Предателка. Драконът никога не може да губи.

„Той е луд — помисли Дънк. — Но все пак е син на принц и е решил да ме убие.“ Може би трябваше да се помоли, ако знаеше поне една молитва от началото до края, но нямаше време. Нямаше време да се уплаши дори.

— Нищо повече ли нямаш да кажеш? — попита Ерион. — Досадихте ми, сир. — Опипа отново с пръст кървавата си уста. — Вземи един чук и му избий зъбите, Уейт. А после да го разпорим и да му покажем цвета на червата му.

— Не! — извика момчешки глас. — Не го пипайте!

„Богове милостиви, момчето! Храброто, глупаво момче“, помисли Дънк. Помъчи се да се измъкне от ръцете, които го държаха, но без полза.

— Дръж си езика, глупаво момче. Бягай оттук. Ще те пребият!

— Няма. — Ег се приближи. — Ако ми посегнат, ще отговарят пред баща ми. И пред чичо ми. Пуснете го, казах. Уейт, Йоркел, познавате ме. Направете каквото казах.

Ръцете, които държаха лявата му ръка, се махнаха, после и другите. Дънк не разбираше какво става. Стражите се отдръпваха. Един дори коленичи. След това тълпата се раздвои, за да направи път на Раймън Фосоуей. Беше навлякъл ризница и шлем и ръката му беше на меча. Братовчед му, сир Стефон, точно зад него, вече беше извадил оръжието си и с тях идваха шестима войници със знака с червената ябълка, пришит на гърдите им.

Принц Ерион не им обърна внимание.

— Безочлив малък негодник — изръмжа той на Ег и изплю кръв в краката на момчето. — Къде ти е косата?

— Обръснах си я, братле — отвърна Ег. — Не исках да приличам на тебе.

Вторият ден на турнира беше облачен, с отривист вятър, задухал от запад. „Тълпите сигурно са по-малко в такъв ден“, помисли Дънк. Щеше да им е по-лесно да си намерят място до оградата и да гледат сблъсъците отблизо. „Ег можеше да е седнал на перилото, а аз да стоя зад него.“

Но Ег щеше да седи в зрителската ложа, облечен в коприни и кожи, докато гледката на Дънк щеше да е затворена между четирите стени на килията в кулата, където го бяха заключили хората на лорд Ашфорд. Стаичката имаше прозорец, но той не гледаше накъдето трябва. Все пак Дънк се сви на перваза, щом слънцето се вдигна, и се загледа унило към градчето, полето и леса. Бяха му взели колана от конопено въже, и меча и камата му също, бяха взели и среброто му. Надяваше се, че Ег или Раймън ще се сетят поне за Кестен и Гръм.

— Ег — измърмори той през зъби. Оръженосецът му, бедно момче, измъкнато от улиците на Кралски чертог. Беше ли се оказвал друг рицар някога такъв глупак? „Дънк дръвника, тъп като стена на замък и тромав като зубър.“

Не му бяха разрешили да говори повече с Ег, след като войниците на лорд Ашфорд ги бяха насмели всички при кукленото представление. Нито с Раймън, нито с Тансел, с никого, нито дори със самия лорд Ашфорд. Зачуди се дали изобщо ще види някого от тях отново. Доколкото знаеше, щяха да го държат в тази стаичка, докато умре. „Какво си мислех, че ще стане? — помисли си с горчивина. — Съборих син на принц и го ритнах в лицето.“

Под тези сиви небеса пищните облекла на знатните лордове и велики шампиони нямаше да изглеждат толкова великолепно като предния ден. Слънцето, затулено зад облаците, нямаше да къпе с блясъка си стоманените им шлемове, нито щеше да кара златните им и сребърни украси да блещукат и искрят, но все пак Дънк съжаляваше, че няма да е сред тълпата и да гледа. Щеше да е добър ден за странстващи рицари, за мъже в проста ризница и коне без броня.