Рицарят на Седемте кралства

— Значи ще ни трябват още петима добри мъже. За щастие, имам повече от петима приятели. Лео Дългия трън, Смеещата се буря, лорд Карън, Ланистърите, сир Ото Бракън… мда, и двамата Блекууд също, макар че никога няма да вкараш Блекууд и Бракън на една и съща страна в рицарски бой. Ще ида да поговоря с някои от тях.

— Няма да се зарадват, като ги събудиш — възрази братовчед му.

— Чудесно — заяви сир Стефон. — Ако са ядосани, ще се бият още по-настървено. Можете да разчитате на мен, сир Дънкан. Братовчед, ако не се върна преди разсъмване, вземи бронята ми и се погрижи да оседлаят и снаряжат коня ми. Ще се срещнем с двама ви в заграждението за претендентите. — Стефон се засмя. — Този ден ще се помни дълго, мисля. — Когато излезе от палатката, изглеждаше почти въодушевен.

Не и Раймън обаче.

— Петима рицари — отрони той мрачно, щом братовчед му напусна. — Дънкан, не искам да разбивам надеждите ти, но…

— Ако братовчед ви успее да привлече хората, за които говори…

— Лео Дългия трън? Звяра на Бракън? Смеещата се буря? — Раймън стана. — Познава ги всички, не се съмнявам, но не съм толкова сигурен, че някой от тях познава него. Стефон вижда в това шанс да си спечели слава, но е застрашен вашият живот. Трябва да намерите своите хора. Ще помогна. По-добре да имате твърде много защитници, отколкото твърде малко. — Шум отвън го накара да извърне глава. — Кой е там? — попита Раймън намръщено и в този момент едно момче се шмугна вътре през платнището на входа, последвано от слаб мъж с прогизнало от дъжда наметало.

— Ег? — Дънк скочи на крака. — Какво търсиш тук?

— Аз съм оръженосецът ви — каза момчето. — Някой ще трябва да ви снаряжи, сир.

— Лорд баща ти знае ли, че си напуснал замъка?

— Богове милостиви, надявам се, че не. — Дерон Таргариен разкопча токата на наметалото си и го остави да се смъкне от раменете му.

— Вие?! Луд ли сте да идвате тук? — Дънк измъкна ножа си от канията. — Би трябвало да натикам това в корема ви.

— Може би — призна принц Дерон. — Макар че бих предпочел да ми налеете чаша вино. Вижте ръцете ми. — Вдигна едната и им показа как трепери.

Дънк пристъпи намръщен към него.

— Не ме интересуват ръцете ви. Вие излъгахте за мен.

— Трябваше да кажа нещо, когато баща ми настоя да разбере къде се е дянало братчето ми — отвърна принцът. Настани се, без да обръща внимание на Дънк и ножа му. — Честно казано, не бях и разбрал, че Ег го няма. Не беше на дъното на чашата ми, а не бях погледнал настрани, тъй че… — Дерон въздъхна.

— Сир, баща ми ще се включи към седемте обвинители — намеси се Ег. — Помолих го да не го прави, но не иска да ме слуша. Казва, че това е единственият начин да спаси честта на Ерион и на Дерон.

— Не че съм молил да спасяват честта ми — каза кисело принц Дерон. — Който я е взел, може да си я задържи, все ми е едно. Сир Дънкан, уверявам ви, нямате основания да се боите от мен. Единственото, което не харесвам повече от конете, са мечовете. Тежки са и са зверски остри. Ще се постарая да изглеждам доблестно в първия сблъсък, но след това… сигурно бихте могли да ми нанесете един хубав удар отстрани по шлема. Да изкънти, но не прекалено силно, ако схващате намека ми. Не мога да се меря с братята си, стане ли дума за бой, танци, мислене и четене на книги, но никой от тях не може да стъпи на малкия ми пръст в лежането в калта в несвяст.

Дънк само го зяпна, зачуден дали принцът не се опитва да го изиграе.

— Защо дойдохте?

— За да ви предупредя срещу какво се изправяте — отвърна Дерон. — Баща ми е заповядал Кралската гвардия да се бие с него.

— Кралската гвардия? — повтори Дънк стъписано.

— Е, тримата, които са тук. Слава на боговете, че чичо Белор остави другите четирима в Кралски чертог с височайшия ни дядо.

Ег уточни имената:

— Сир Роланд Крейкхол, сир Донел от Дъскъндейл и сир Вилем Вайлд.

— Нямат голям избор по въпроса — каза Дерон. — Заклели са се да бранят живота на краля и кралската фамилия, а с братята ми сме от кръвта на дракона, боговете да са ни на помощ.

Дънк преброи на пръсти.

— Така ставате шест. Кой е седмият?

Принц Дерон сви рамене.

— Ерион ще намери някого. Ако се наложи, ще си купи поборник. Злато не му липсва.

— Вие с кого разполагате? — попита Ег.

— С братовчеда на Раймън сир Стефон.

Дерон потръпна.

— Само един?

— Сир Стефон отиде при свои приятели.

— Аз мога да доведа хора — каза Ег. — Рицари. Мога.

— Ег. Ще се бия с братята ти — каза Дънк.

— Но Дерон няма да го нараниш — отвърна момчето. — Той ти каза, че ще падне сам. А Ерион… когато бях малък, идваше в спалнята ми нощем и опираше ножа си между краката ми. Много му били братята, казваше, може би някоя нощ щял да ме направи своя сестра, та после да може да се ожени за мен. Хвърли и котето ми в кладенеца. Казва, че не е, но той винаги лъже.

Принц Дерон сви уморено рамене.